Джефри Дивър - Сенчеста зона

Най-после метачът се обърна и попита грубо:

— К’во търсиш тук?

— Ще ти кажа. Търся ченге под прикритие, което по някаква шибана причина се опитва да се внедри в квартала ми, като мете улиците, при положение, че спряха да ги метат преди сто и трийсет години — каза той и извади картата си.

— Делрей? Чувал съм за теб — каза полицаят и премина в отбрана: — Правя, каквото ми наредят. Наблюдение над заподозрян.

— Наблюдение? Защо? Какво е това място?

— Не знаеш ли?

Агентът извъртя очи.

Ченгето му разказа и Делрей замръзна на място. Но само за миг. Две секунди по-късно вече събличаше костюма на бездомника и хвърляше парцалите в кофата за боклук. Преди да се затича към подлеза, мерна стреснатия поглед на полицая и предположи, че причината е или от стриптийза, на който беше станал свидетел, или от факта, че под парцаливите дрехи се подаде яркозелен велурен спортен костюм. Вероятно беше и от двете по малко.

— Казвай, Родолфо.

— Предполагам, че скоро ще те зарадвам с добри новини, Линкълн. Артуро Диас проследил Часовникаря до „Густаво Мадеро“. Това е един квартал на север от града… можем да го наречем предградие, нещо като Бронкс. Не се слави с добро име. Артуро предполага, че хората, които му помагат, се намират там.

— Сигурни ли сте, че е там?

— Така ми казаха. Открили са колата, с която избяга. Били са на не повече от три-четири минути зад него, но не могли да се преборят с трафика и да го спрат. После са го забелязали пред голяма жилищна сграда близо до центъра на предградието и са обградили района. Ще претърсим щателно мястото. Скоро ще имам нова информация.

Райм прекъсна връзката и потисна нетърпението и безпокойството си. Щеше да повярва, че с Часовникаря е свършено едва когато го видеше изправен пред нюйоркския съд.

Обади се на Катрин Данс да й разкаже последните новини и нейният отговор с нищо не намали опасенията му:

— „Густаво Мадеро“? Това е лош квартал. Бях в Мексико Сити за една екстрадиция и минахме през това място. През цялото време се молех колата да не се развали, за да не се наложи да спираме, въпреки че до себе си имах двама въоръжени агенти. Истински лабиринт. Човек лесно може да се скрие из уличките му. Но добрата новина е, че жителите му не искат да виждат полицаи там. Ако Луна вкара един камион въоръжени ченгета, местните ще побързат да му предадат американеца.

Той обеща да я държи в течение и затвори. Слабостта и замайването от дисрефлексията отново се появиха, трябваше да подпре глава на облегалката на инвалидния стол.

„Хайде, стегни се!“ — заповяда си той, отказвайки да се примири с по-малко от сто и десет процента внимание и работоспособност, колкото изискваше и от другите. Но почувства, че няма сили да достигне желания резултат.

Погледна към надвесения над работната маса Пуласки и мислите за Часовникаря минаха на заден план. Младият полицай се движеше прекалено бавно и Райм се притесняваше за него. Ударът от тейсъра явно е бил доста силен.

Но притеснението беше придружено с друга емоция, която го измъчваше от няколко часа насам: вина. Пуласки и Сакс едва не попаднаха в заложения от Галт капан в училището и вината за това беше изцяло негова. Сакс омаловажи инцидента. Пуласки също. Каза през смях: „Тейсерира ме, братлета“, което очевидно беше някаква вътрешна шега, защото Мел Купър отвърна с усмивка, но Райм не я разбра. Нито имаше настроение за шеги. Беше объркан и дезориентиран… и не само от лекарствата. Не можеше да се отърси от чувството за поражение, от чувството, че е предал Сакс и Пуласки.

Наложи си да се съсредоточи върху събрания в училището и района около него материал. Няколко пликчета с проби, предавател, фенерче. И най-важното — генераторът. Райм обичаше големи и масивни улики. Пренасянето им изискваше продължителен физически контакт, а това означаваше, че по тях оставаха много отпечатъци, влакна, косми, пот, фибри и други следи. Генераторът беше натоварен в количка с две колела, но за да се постави на място, със сигурност беше пипан и с ръце.

Телефонът на Рон Пуласки иззвъня. Той хвърли поглед към Райм и се отдалечи в ъгъла на стаята, за да проведе разговора. Въпреки изтощението лицето му постепенно се проясни. Той затвори и за момент остана загледан през прозореца. Райм нямаше представа за естеството на разговора, но изобщо не се учуди, когато младият мъж тръгна към него с решителен вид.

— Трябва да ти кажа нещо, Линкълн — каза той и с бегъл поглед включи в групата и Лон Селито.