Джефри Дивър - Сенчеста зона

Тя видя всичко това. Стана й неудобно заради него и за да не го гледа, се обърна към лекаря.

— Вече е вън от опасност — успокои я той. — Кръвното му спадна.

После се обърна към Райм. Болните с наранявания на гръбначния стълб мразеха повече от всички други пациенти да говорят за тях в трето лице. А това се случваше често.

— Седи повече на стола, избягвай да лежиш и не претоварвай пикочния мехур и червата. Носи свободни дрехи и чорапи.

Райм кимна и попита:

— Защо се случи?

— Вероятно от напрежение, придружено с високо налягане някъде из тялото. Може да е функционално, но може да се получи от тесни обувки или стегнати дрехи. Не бих казал, че знаем всичко за дисрефлексията. Тя все още е загадка за медицината.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Четирийсет минути с няколко малки светли петна.

Той отпусна глава на облегалката на стола и прошепна:

— Четирийсет минути!

И Сакс разбра, че това ще се повтори. Този път можеше да коства живота на Пуласки и нейния.

Погледът на Райм вече беше към лабораторията.

— Къде са материалите?

— Аз избързах да дойда направо тук. Рон остана с тях. Ще пристигне всеки момент. Взехме няколко души от Куинс, за да докараме генератора. Тежи стотина килограма.

— Рон идва ли?

— Да — потвърди тя, въпреки че му го съобщи преди секунди. Запита се дали дезориентацията му се дължеше на пристъпа, или го бяха натъпкали с лекарства.

Може би лекарят го бе дрогирал. Обикновено дисрефлексията беше придружена от адско главоболие.

— Добре. Ще е тук всеки момент. Рон?

Том погледна объркано към Сакс.

— Всеки момент, Райм — отвърна тя.

Доктор Ралстън реши да разкъса омагьосания кръг.

— Препоръчвам ти да си почиваш до края на деня, Линкълн.

Райм се поколеба. Сведе поглед надолу. Щеше ли да се предаде пред подобно искане?

Но след малко тихо каза:

— Съжалявам, докторе, но просто няма начин. Този случай… е много важен.

— Онова с електричеството ли? Терористичните атаки?

— Да. Надявам се, че няма да възразите — продължаваше да гледа надолу. — Извинявам се, но няма начин да зарежа работата днес.

Сакс и Том размениха тревожни погледи. Извинението беше нетипично за Райм.

И отново тази уязвимост в погледа.

— Знам, че е важно, Линкълн, и не мога да те задължа. Но не забравяй: стой изправен и избягвай всякакъв натиск по тялото си, вътрешен и външен. Предполагам, че е безсмислено да повтарям да избягваш стреса. С този побъркан човек на свобода знам, че ще ти е трудно.

— Благодаря. Благодаря и на теб, Том.

Помощникът му примига и се размърда от неудобство.

Райм отново сведе поглед. Отново колебание. Не профуча с пълна скорост към лабораторията, както правеше друг път. Остана на мястото си с наведена глава. Дори когато входната врата се отвори и той чу забързаните стъпки на Пуласки и другите полицаи по коридора.

— Ли… — чу се да казва Сакс и веднага спря. Онзи техен предразсъдък. — Райм? Искаш ли да отидем в лабораторията?

— Да, да, разбира се.

Но продължи да гледа надолу. Без да задвижи механизма.

Тя се разтревожи. Да не би да получаваше нов пристъп?

Преглътна и задвижи механизма на инвалидния стол. Най-после видя по лицето му да се изписа облекчение и разбра какво става. Райм беше разтревожен, не, ужасен, че пристъпът може да е причинил нови поражения и да му отнеме и малкото останала способност да движи пръстите на дясната си ръка.

Ето какво следеше погледът му — ръката. Слава богу, всичко си беше както преди.

— Хайде, Сакс — подкани я нежно той. — Хайде да си размърдаме задниците.

Залата прилича на наркоманско сборище, помисли си Р.К.

Трябваше да обърне внимание на баща си. Трийсетгодишният мъж сключи бледите си ръце около бутилката с бира и се загледа в играта по билярдните маси. Запали цигара и издуха дима към вентилатора. Този закон за тютюнопушенето беше голяма тъпотия. Баща му казваше, че социалистите във Вашингтон били виновни. Идиотите нямаха нищо против да изпращат деца на смърт из разни места с непроизносими имена, но виж, за пушенето надигнаха адски вой.

Очите му зашариха из масите. Онази вдясно накрая можеше да създаде проблеми — там се завъртяха доста пари — но Стип държеше бейзболната бухалка зад бара. И обичаше да я използва.

Като стана дума за бухалки, боже, какво стана с „Метс“? Той грабна дистанционното.

„Бостън“ не допринесоха с нищо за доброто му настроение.

Той превключи на новините за откачения тип, който избиваше хората с електричество. Братът на Р. К. беше много сръчен и у дома той се занимаваше с електричеството, но все се страхуваше, ако се наложеше да свързва жици. А онзи пържи хора из целия град.