Джефри Дивър - Сенчеста зона

Това състояние можеше да доведе до смърт или до по-жестокия за Райм вариант — мозъчен инсулт, а оттам — до по-висока степен на парализа. Станеше ли така, Райм сигурно щеше да изтупа от прахта захвърлената на рафта идея за самоубийство, извадена отново на преден план от проклетия Арлен Копецки, и да преразгледа отношението си.

— Какво ще правим? — попита шепнешком Купър. Обикновено спокойното му лице сега беше посивяло от тревога и лъснало от пот.

— Ще го държим прав, докато дойдат.

Том изследва очите на Райм. Те бяха безжизнени. Плъзна под езика му нова доза клонидин.

Никаква реакция.

Той се загледа безпомощно в своя пациент. През съзнанието му преминаха прекараните години в служба на Райм. Двамата често се караха, понякога жестоко, но Том беше болногледач от дълго време и се беше научил да не приема лично изблиците на гняв. Дори изобщо да не им обръща внимание. Даваше толкова, колкото получаваше. Райм го бе уволнявал толкова пъти, колкото той бе напускал. Но никога не бе приемал сериозно мисълта, че може да се разделят за повече от ден. Така и беше.

Загледан в Райм, чудейки се къде, по дяволите, се бави медицинският екип, Том се запита той ли сгреши. Често причина за дисрефлексията беше напрежението от пълния пикочен мехур или червата. Понеже Райм не усещаше кога трябва да ги изпразни, Том водеше сметка за поетата храна и течности и преценяваше интервалите. Дали не беше объркал часовете? Не вярваше да е станало така, но може би стресът от двата случая, по които работеше Линкълн, засилваше допълнително напрежението. Трябваше да го проверява по-начесто.

Трябваше да внимава повече. Трябваше да преценява по-добре…

Да изгуби Райм за него означаваше да изгуби най-добрия криминолог в града, ако не и в целия свят. А това щеше да доведе огромен брой жертви, защото техните убийци щяха да останат на свобода.

Да изгуби Райм означаваше още да изгуби най-близкия си приятел.

Но той запази спокойствие. Болногледачите бързо се научават как да го правят. Ако се предадеш на паниката, как ще успееш да вземеш бързо адекватно и отговорно решение? Постепенно лицето на Райм възвърна цвета си и те го сложиха отново в инвалидния стол. Нямаха сили да го държат повече прав.

— Линкълн? Чуваш ли ме?

Никаква реакция.

Но миг по-късно Райм помръдна глава. И прошепна нещо.

— Линкълн, чуй ме, всичко ще се оправи. Доктор Мец изпрати екип.

Райм продължи да шепне.

— Всичко е наред, Линкълн. Всичко ще се оправи.

— Трябва да й кажа — простена Райм.

— Не се напрягай.

— Сакс.

— Тя е с Рон. В училището, където я изпрати. Още не се е върнала.

— Трябва да й кажеш… — гласът му секна.

— Ще й кажа, Линк. Ще й кажа веднага щом се прибере — отвърна Том.

— Не бива да я разсейваме сега — добави Купър. — Тя е по следите на Галт.

— Кажете й…

Очите на Райм се обърнаха и той отново припадна. Том погледна ядосано през прозореца, сякаш това щеше да ускори пристигането на линейката. Но видя само хора със здрави крака, които се разхождаха, бягаха за здраве, караха велосипеди в парка. На света не му пукаше за болните.

Рон Пуласки не изпускаше от поглед всяка промяна в лицето на Сакс, докато тя се опитваше да надникне през прозорците на училището.

Амелия вдигна пръст към устните си, присви очи и търсейки баланс с крака, потърси по-добра гледка към мястото, където се намираше Галт.

От новата позиция жената не се чуваше добре, тъй като от дизеловия двигател или каквото там беше, ги делеше само една ограда.

Но в следващия момент стоновете отново се засилиха.

Тя се обърна, кимна към вратата и прошепна:

— Ще влезем вътре. Ще се покриваме с кръстосан огън. Някой горе, някой долу. От тук ли искаш да влезеш или през аварийния изход?

Пуласки погледна надясно към ръждясала стълба върху метална основа, водеща до площадка, откъдето можеше да се влезе в училището през няколко счупени прозореца. Знаеше, че няма защо да се страхува от тока. Амелия бе проверила. Но въпреки това не искаше да мине оттам. Не можеше да спре да мисли за грешката си пред апартамента на Галт. За Стенли Палмър, който може би умираше в момента. Но дори и да оживееше, никога нямаше да е същия.

— Ще мина отгоре.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Не забравяй, че го искаме жив. По възможност. Ако е заложил нов капан, този път може да е снабден с часовников механизъм и единствено той може да ни каже къде е и кога ще се активира.

Пуласки кимна. Приведе глава и тръгна по мръсния, осеян с боклуци асфалт.