Оливър Боудън - Братството

Тя го изгледа дяволито.

— О, хрумват ми няколко начина!

— Копнея да ги чуя.

Стигнаха вратата на дома й. Възрастната икономка на Анджелина я отвори и Ецио остави кошницата с цветя върху каменната пейка в двора. Погледна Анджелина и се усмихна.

— Е, ще ги чуя ли?

— По-късно.

— Защо не сега?

— Синьоре, уверявам ви, че чакането си струва.

И двамата не знаеха, че събитията ще ги изпреварят и повече няма да се срещнат.

Ецио се сбогува и понеже денят преваляше, той се запъти обратно към крепостта. Близо до конюшните забеляза малко момиченце да се скита по улицата, очевидно само. Понечи да заговори детето, но го прекъсна ужасен вик и громолене на копита. Той сграбчи светкавично момиченцето и го дръпна настрани под свода на крайпътна порта. Разминаха се на косъм с огромния боен кон, изскочил иззад ъгъла в пълно снаряжение, но без ездач. Задъхан и пеш, след него се появи възрастният коняр на Марио — Федерико. Ецио веднага го позна.

— Torna qui, maledetto cavallo! 3 3 Върни се тук, проклет кон! (ит.) — Б.ред. — извика Федерико безпомощно след галопиращия кон. Забеляза Ецио и каза: — Ще ми помогнете ли, сър? Това е любимият жребец на чичо ви. Тъкмо се канех да го разседлая и да го почистя, но нещо го уплаши. Много е нервен.

— Не бой се, ще се опитам да го намеря и да ти го върна.

— Благодаря, благодаря… — Федерико избърса чело. — Остарявам.

— Не се тревожи. Остани тук и наглеждай детето. Май се е изгубило.

— Непременно.

Ецио се спусна след коня и скоро го откри. Вече успокоен, похапваше сено от купчината в спряла наблизо каруца. Сепна се леко, когато Ецио наближи, но го позна и не побягна. Ецио го погали ласкаво по врата и го потупа окуражително, после го улови за юздата и го поведе обратно.

По пътя му се удаде да стори още едно добро дело. Срещна млада жена, разтреперана от страх, която се оказа майка на изгубеното момиченце. Той й разказа какво се е случило, стараейки се да омаловажи опасността, на която се беше изложило детето. Обясни й къде е и тя се втурна пред него, викайки:

— София! София!

След малко Ецио чу как момиченцето й отговаря:

— Мамо! Мамо!

След няколко минути и той се присъедини към групичката и подаде юздите на Федерико, който му благодари отново и го помоли да не казва нищо на Марио. Ецио обеща и възрастният мъж поведе жребеца към конюшнята.

Майката го чакаше с дъщеря си и Ецио се обърна усмихнато към тях.

— Тя иска да ви благодари — каза жената.

— Благодаря — послушно повтори София, оглеждайки го със смесица от възхита и страх.

— Занапред не се отделяй от майка си — топло я посъветва Ецио. — Не я оставяй така, capisco?

Момиченцето кимна безмълвно.

— Изгубени сме без вас и вашето семейство, синьоре — обади се майката.

— Правим всичко по силите си — отвърна Ецио, но на влизане в крепостта го налегна тревога. Знаеше, че има сили да отстоява позицията си, но срещата с Макиавели не го изпълваше с радост.

До срещата оставаше още доста време и за да не тъне в догадки в каква посока ще се отклони разговорът, а и подтикван от любопитство, Ецио се изкачи на крепостната стена да разгледа новите оръдия, с които Марио толкова се гордееше. Бяха няколко, с дула от лят бронз, а край колелата им бяха струпани купчини железни гюлета. Дулата на най-големите бяха дълги десет стъпки и Марио му беше казал, че тежат над 20 000 фунта, но между тях бяха разположени по-малки и по-подвижни топове. От бойниците по цялото протежение на стената стърчаха малки оръдия върху подпори от ковано желязо или върху дървени платформи.

Ецио доближи група стрелци, скупчили се около един от големите топове.

— Красиви зверове! — каза той и прокара ръка по пищната резба около отверстието на оръдието.

— Наистина, месер 4 4 Господин — думата се употребявала в миналото във Флоренция. — Б.ред. Ецио — отвърна водачът на отряда, грубоват старши сержант, когото Ецио помнеше от предишното си посещение в Монтериджони.

— Чух ви да се упражнявате. Може ли да пробвам и аз?

— Естествено, но ние стреляхме с по-малките. Големите са чисто нови. Още не сме разбрали как се зареждат, а главният оръжейник е изчезнал някъде.

— Изпратихте ли да го потърсят?

— Да, господине, но засега безуспешно.

— И аз ще се поогледам наоколо. Все пак тези приятелчета не са тук за украса. Не се знае кога ще ни потрябват.

Ецио продължи обиколката си по крепостната стена. След трийсетина метра дочу силно сумтене откъм барака, издигната на върха на една от кулите. Пред нея лежеше кутия с инструменти и когато той наближи, сумтенето се превърна в хъркане.