Оливър Боудън - Братството

В бараката беше тъмно и горещо и миришеше противно на изветряло вино. Когато очите му свикнаха със сумрака, Ецио бързо различи силуета на едър мъж в не особено чиста риза, проснат върху купчина сено. Подритна го леко, но здравенякът само изломоти нещо, поразбуди се и се обърна към стената.

— Salve, месере — побутна го отново Ецио, този път по-силно, с върха на ботушите си.

Мъжът обърна глава към него и отвори едното си око.

— Какво има, приятелю?

— Трябва да заредиш новия топ.

— Не днес, младежо. Утре призори.

— Заради виното загърбваш задълженията си? Капитан Марио едва ли ще се зарадва да го чуе.

— За днес приключих с работата.

— Не е толкова късно. Знаеш ли колко е часът?

— Не. Но не ме е грижа. Правя топове, не часовници.

Ецио бе приклекнал до мъжа, който на свой ред приседна, оригна се звучно и го обля със зловонна миризма на чесън и евтино вино Монталчино. Ецио се изправи.

— Топовете трябва да се подготвят за стрелба. Незабавно — каза той. — Искаш ли да намеря някой по-способен от теб?

Мъжът стана тежко.

— Не прибързвай, приятелю. Няма да позволя другиму да ми пипне оръдията. — Приведе се към Ецио, когато успя да запази равновесие. — Не знаеш как е… много войници не оценяват по достойнство артилерията. Не я познават, естествено. Но очакват да заработи като с магическа пръчка. Не проумяват как да приласкаят оръдията, за да им служат.

— Да разговаряме пътьом — предложи Ецио. — Времето не тъпче на място.

— Да знаеш — продължи главният оръжейник, — че тези неща са от класа. Само най-доброто за капитан Марио. Но не са сложни. Научих за някакво френско ръчно оръжие. Наричат го Железния убиец. Много хитро. Представи си само! Преносим топ! Това е бъдещето, хлапе!

Приближиха групата около оръдието.

— Свикайте следотърсачите! — ведро обяви Ецио. — Открих човека!

Старши сержантът измери оръжейника с присвити очи.

— Пак се наливаше, нали?

— Избухлив съм, вярно — отвърна оръжейникът, — но по душа съм миролюбив човек. Как да оцелея, ако не насърчавам скрития у мен воин с пиене! — Той побутна сержанта встрани. — Да видим какво е положението…

Огледа топа и се нахвърли върху войниците.

— Какво сте направили? Бърникали сте го, нали? Слава Богу, че не сте стреляли, щяхте да ни избиете до крак. Още не са готови. Първо трябва да почистим хубавичко дулата.

— Е, може пък и да не ни дотрябват топове — обади се сержантът. — Врагът ще се разбяга, стига да дъхнеш насреща му!

Оръжейникът обаче не му обърна внимание и се залови да почиства оръдията с желязна пръчка и груби ленени кърпи, напоени с мазнина. Накрая се изправи и разкърши гръб.

— Е, готово! — обяви. Обърна се към Ецио и продължи: — Накарай ги да го заредят — това поне го могат, въпреки че ми отне цяла вечност да ги науча — и можеш да започваш. На онзи хълм сме наредили мишени на нивото на топа. Отначало непременно се цели на същото ниво, та ако експлодира оръдието, да не ти отнесе главата.

— Звучи обещаващо — каза Ецио.

— Опитай, месер. Ето фитила.

Ецио пъхна фитила в дулото и зачака. Един дълъг миг не последва нищо, после топът затрепери, заръмжа и избумтя. Ецио погледна към хълма и видя, че гюлето му е улучило една от мишените.

— Браво! — похвали го оръжейникът. — Perfetto! Отлично! Вече не съм единственият тук, който умее да стреля.

Ецио помоли мъжете да заредят отново и пробва пак, но този път не уцели.

— Е, случва се да пропуснеш — каза оръжейникът. — Ела призори. Тогава ще се поупражняваме пак и окото ти ще свикне.

— Непременно — отвърна младият мъж, без да съзнава, че следващия път ще стреля съвсем на сериозно.

Когато Ецио влезе в голямата зала в крепостта на Марио, вечерните сенки вече се сгъстяваха и прислугата палеше факли и свещи да разпръсне тъмнината. Мракът съответстваше на унинието на Ецио, нарастващо с наближаването на уречения за срещата час.

Потънал в мисли, той не забеляза фигурата до огромната камина — строен, но жилав силует, засенчен от статуите от двете страни на комина. Ецио се стресна, когато жената застана до него и го докосна по ръката. Щом я разпозна, чертите му се отпуснаха и по лицето му се изписа неподправено удоволствие.

— Buonasera, Ецио — поздрави тя нехарактерно свенливо.

— Buonasera, Катерина — отвърна той и се поклони на контесата на Форли.

Макар да бе изминало доста време оттогава, двамата не бяха забравили някогашната близост и усетиха трепета в мига щом тя досегна ръката му.