Оливър Боудън - Братството

— Клаудия ми каза, че си тук. Очаквах с нетърпение да те видя. Но… — Той се поколеба. — Монтериджони е далеч от Форли и…

— Не се ласкай, че съм била толкова път само заради теб — прекъсна го тя с повей от предишната острота, макар усмивката й да подсказваше, че не говори сериозно. В този момент Ецио осъзна, че тази яростно независима и опасна жена го привлича и досега.

— На ваше разположение съм, мадона. Винаги и във всяко отношение.

Говореше искрено.

— В някои отношения е по-трудно, отколкото в други — отвърна тя и този път гласът й прозвуча напрегнато.

— Какво има?

— Сложно е — продължи Катерина. — Дошла съм да търся помощ.

— Разкажи ми повече.

— Опасявам се, че задачата ти още не е изпълнена, Ецио. Папските воини настъпват към Форли. Провинцията ми е малка, но за жалост — за жалост поне за мен — се намира в район с огромно стратегическо значение.

— И ти е необходима моята помощ?

— Сама армията ми е слаба. Твоите condottieri 5 5 Командири (ит.) — Б.ред. ще ми бъдат от неоценима полза.

— Трябва да го обсъдя с Марио.

— Той няма да ми откаже.

— Нито пък аз.

— Помагайки ми, ще извършиш добрина и същевременно ще се опълчиш на злото, срещу което винаги сме действали обединени.

В този момент се появи Марио.

— Ецио, контесо, събрахме се и ви очакваме — каза той с необичайно сериозно лице.

— Ще поговорим пак — обеща й Ецио. — Чичо е свикал среща, на която трябва да присъствам. От мен се очаква обяснение, предполагам. Но ще се видим след това.

— Срещата засяга и мен — отвърна контесата. — Да вървим.

Ецио познаваше добре стаята. Върху вътрешната стена — сега открита — бяха подредени страниците от Великия кодекс. Бюрото, обикновено отрупано с географски карти, беше разчистено и около него, върху груби столове от тъмно дърво с прави облегалки, седяха асасините, пристигнали в Монтериджони, и членовете на семейство Аудиторе, посветени в каузата на Братството. Марио беше зад бюрото си, а в отсрещния край се бе настанил мрачен мъж в тъмен костюм, все още младолик, но с дълбоки философски бръчки по челото — един от най-близките съмишленици и същевременно безпощадни критици на Ецио — Николо Макиавели. Двамата си кимнаха сдържано.

Ецио поздрави Клаудия и майка си — Мария Аудиторе, главата на семейството след смъртта на баща му. Мария прегърна силно, сякаш животът й зависеше от това, единствения си жив син и го проследи със светнали очи как сяда до Катерина и срещу Макиавели, който стана и се втренчи в него. Очевидно обсъждането щеше да започне без интерлюдия от любезности.

— Първо ти дължа извинение — подхвана Макиавели, — че не те придружих в гробницата. Спешна задача ме отведе във Флоренция, преди да успея да анализирам както подобава случилото се там. Марио ми разказа нещичко, но само ти можеш да ни запознаеш с всички подробности.

Ецио стана и заговори простичко и откровено:

— Влязох във Ватикана, където се сблъсках с Родриго Борджия, папа Александър VI. Той притежаваше една от райските частици — Жезъла — и я използва срещу мен. Успях да го надвия, а с помощта на Ябълката и Жезъла получих достъп до тайното подземие. Родриго остана отвън. Беше отчаян, помоли ме да го убия. Аз отказах.

Ецио замълча.

— И после? — поощри го Макиавели, докато другите го наблюдаваха безмълвно.

— В подземието видях много странни неща, които дори не сме и сънували. — Видимо развълнуван, Ецио се насили да продължи със спокоен тон. — Яви ми се богинята Минерва. Разказа ми как ужасна трагедия заплашва човешкия род, но също така спомена за изгубени храмове, които ще ни помогнат и ще ни посочат пътя към изкуплението. Призова фантом, очевидно свързан с мен, но не разбрах как точно. След като изслушах предупреждението и предсказанията й, тя изчезна. Излязох и видях папата да умира — или поне така ми се стори. Беше погълнал отрова. По-късно нещо ме подтикна да се върна. Взех Ябълката, но Жезълът — другата райска частица — потъна в земята. Доволен съм, че стана така. Дори само Ябълката, която поверих на Марио, е непосилно за плещите ми бреме.

— Удивително! — извика Катерина.

— Истинско чудо — добави Клаудия.

— Значи в гробницата не се е криело ужасно оръжие, както се опасявахме, или във всеки случай тамплиерите не са успели да сложат ръка върху него. Това поне е добра новина — констатира безизразно Макиавели.

— А тази богиня Минерва? — попита Клаудия. — На нас ли приличаше?