Кэтрин Сатклифф - Мания

Тя все още ме обичаше. Знаех го. Видях го в треперещото тяло, в борбата, която се водеше в нея, и от която тя отчаяно се опитваше да излезе победител.

Впери напрегнат поглед в мен, а след това погледна към детето в ръцете ми. Тогава по лицето й пролича, че е разбрала истината, докато Джон Рийс започна да говори.

— Баща ти ми каза, че си мъртва. Той попита Джейн и мен дали ще вземем детето… Не можах да ти кажа. Знаех, че все още го обичаш. Не можех да те загубя…

В очите й се появиха сълзи, цветята в ръцете й паднаха на пода. Когато протегнах ръка към нея, тя се спусна надолу по пътеката към мен… и дъщеря ни.

— Винаги съм подозирал, че си побъркан, Трей. Сега съм съвсем сигурен в това. Не трябваше да минаваш през всичко това, нали знаеш.

Погледнах към Клей, който седеше на коня си и изглеждаше чудесно в чисто новия си костюм. Около нас ехтяха звуците от работещата мина, а аз едва търпях прахта и потта, които покриваха лицето ми.

— Защо не направиш нещо полезно? Слез от този проклет кон и вземи мотика. Знаеш, че тази мина е отчасти твоя.

— Това проклятие си е лично твое — отговори той. — Просто съм любопитен защо ти и твоите хора продължавате да си правите труда? Повече от година къртите камъни в тази мръсотия и какво получихте? Окървавени ръце и болки в гърба.

Гледах как понитата се борят по железните линии, влачейки каруци след себе си. След почти една година труд и борба надеждата ми все още се крепеше на думите на човек, който умря беден като църковна мишка.

Може би Томас Уайтфийлд грешеше? Може би вече нямаше олово, нямаше богата жила, която да напълни празните ми джобове?

— Ваша Светлост — дойде вик и се обърнах да видя как конярят ми язди разпененото си животно и спира. — Време е, Ваша Светлост. Бебето е на път!

Възседнах коня си и тримата препуснахме към Торн Роуз така, сякаш всички хрътки от ада ни следваха по петите.

Миракъл ни посрещна на вратата с решителен поглед на лицето.

— Всичко е наред. Няма нужда от паника.

Опитах се да я заобиколя, но тя блокира пътя ми.

— Няма да стъпиш в тази стая, докато не се измиеш.

Обърнах се към Клей.

— Направи нещо с нея, или аз ще го направя.

Той се ухили.

— Заповядай. Предизвиквам те да опиташ.

— Татко!

Сара Мария се втурна през салона, следвана от племенницата ми Маги. Паднах на едно коляно и отворих ръцете си, за да поздравя дъщеря си.

Тя се плъзна и спря, сбърчи носле в недоволство и поклати глава.

— Първо се измий — каза тя. — Тогава ще те гушна.

От горния етаж се чу болезнен вик и почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми. Миракъл рязко даде заповед на бавачката, която нежно изведе децата и ги придружи обратно в салона. Гледайки ме, тя каза:

— Измий се.

След това повдигна полите си и забърза нагоре по стълбите.

Клей плесна ръка на рамото ми.

— Първо пийни нещо, а после се измий.

Кимнах и го последвах, потъвайки в един стол близо до френските прозорци с изглед към земите около дома ми. Клейтън ми подаде чаша и се засмя.

— Свиквай с това. Аз го направих. Жените може да изглеждат крехки като стъкло, но не са.

— Точно така. — Изгълтах портвайна и протегнах чашата си за още.

Така и не се измих. Пиех, крачех напред-назад, скитах из градините. Набрах голям букет от анемонии и ги вързах с една от панделките за коса на Сара.

Седях на пода пред спалнята, с гръб опрян в стената, очите ми се затваряха плътно всеки път, когато чувах Мария да вика.

А часовете минаваха. До свечеряване къщата се напълни със сенки и бавачката беше сложила децата в леглото.

Гледах лицето на Миракъл всеки път, когато тя излизаше от стаята; забелязах, че говореше тихо на брат ми, запазвайки лицето си толкова безизразно, колкото е възможно.

В полунощ Клейтън уморено се спусна по стълбите, за да ни донесе други питиета. Седях под ореола от светлина от аплика на стената, погледнах надолу към увехналите анемонии в ръката ми.

— Нещо не е наред — казах тихо. — Знам го.

Имай вяра , чух тих шепот.

Огледах се наоколо, очаквайки да открия, че брат ми се е върнал. Не, той не беше тук. Бях сам и явно халюцинирах от твърде много портвайн и притеснение.

Ще ти покажа още чудеса.

Взрях се в тъмнината, смачках анемониите в ръката си и казах:

— Тогава ми покажи, по дяволите.

От долния етаж се чуха възбудени гласове. Скочих на крака, придвижих се към върха на стълбите и погледнах надолу към покритите със сажди и пот лица.