Кэтрин Сатклифф - Мания

Тя ме мислеше за страхливец. Достатъчно отчаян човек, за да унищожи доказателствата на потеклото си. Някога бях. Преди да срещна Мария.

Задържах погледа й и хвърлих документите в скута й.

Изразът замръзна на лицето й и самодоволството се стопи от надменното й изражение.

Застанах на коляно пред нея и погледнах в слисаните й, хлътнали очи.

— Нямам нужда от потеклото на Солтърдън, за да определя мъжкото си достойнство. Солтърдън и всичките му безполезни титли нямат нищо общо с човека, съпруга, бащата и това, което смятам да стана. Можеш да вървиш в Ада.

Изправих се и тръгнах към вратата.

— Трей.

Обърнах се, погледнах в лицето й и това, което видях, ме остави без дъх.

За миг, само за миг, светлината на огъня изтри бръчките на лицето й. За миг тя отново беше младата жена, очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите й в сребърни пътеки.

— Всичко, което някога съм искала от него, бе любов — каза тя тихо. — Да ме обича със страстта и манията, с която го обичах аз. Бях готова на всичко, за да го задържа. Всичко. Игнорирах аферите му, съгласявах се с лъжите, приемах децата му от други жени, всеки един миг от живота си желаех те да са мои, да са част от мен.

Преглътнах и за кратко затворих очите си, а гневът, който ми тежеше през целия ми живот, ме напусна. Съжалявах клетата млада жена, която се беше омъжила по любов и не бе получила обич до края на живота си.

— Пази я — прошепна тя с трепереща брадичка, после хвърли документите в пламъците.

Не успях да стигна до Хъдърсфийлд чак до обяд на следващия ден. Земята блестеше под пролетното слънце, когато слязох от уморения си кон, тръгнах — не, побягнах — към къщата на Мария и налетях на вратата с юмруците си.

Нямаше никакъв отговор. Обезумял, едва дишащ, погледнах нагоре и надолу по калдъръмената уличка, и заблъсках отново. Дробовете ме боляха, изпотих се, така че бях принуден да сваля наметалото, хвърляйки го на земята. Побягнах към малката къща на Джон Рийс.

Стигнах до вратата й, борейки се за глътка въздух, след това заблъсках с юмрук.

Тя се отвори веднага.

Погледнах надолу в стреснатите очи на жената, преди да премина покрай нея и да попитам:

— Мария Аштън. Тук ли е?

— Гръм и мълнии, за кой се мислите? — започна тя.

— Дявол да го вземе, тя тук ли е, или не? — Погледът ми пробяга по малкия, спретнат салон. — Къде, по дяволите, е тя? С Рийс ли е?

Чух странен звук и се обърнах бързо.

Едно дете стоеше на прага на спалнята си, тъмната коса обгръщаше ангелски малките бузки, очите й бяха копие на собствените ми.

Тръгнах към нея бавно.

— Вижте, аз няма да…

Думите й изчезнаха в съзнанието ми, когато се съсредоточих върху лицето на дъщеря си. Отпуснах се на колене, изпивайки с поглед всяка черта на лицето й: плътните устни на Мария, моята тъмна коса, сивите ми очи…

— Сара — прошепнах аз, треперейки.

След това през блажената мъгла дойдоха думите:

— … Рийс и Мария ще се оженят след няколко минути…

Главата ми се обърна рязко и аз се втренчих в нея:

— Ще се женят?

— Да. Ако вече не са…

Зарових ръце в косата си, затворих очи и прошепнах:

— Исусе. О, боже. Моля те. Моля те, не ми го причинявай.

Изправих се предпазливо, за да не изплаша дъщеря си. Колкото е възможно по-нежно я взех на ръце, целунах гладкото й чело и прошепнах в малкото ухо:

— Отиваме в църквата.

— За да видите татко? — каза тя, искрящите й очи търсеха моите.

Сърцето ми се преобърна в гърдите.

— Да — насила се усмихнах и кимнах. — Да видя баща ти.

Стараейки се да предпазя детето, излязох от къщичката. Всяка крачка, която ме приближаваше до параклиса, караше сърцето ми да бие все по-бързо. Повтарях думите в съзнанието си:

— Моля те. Моля те, Господи, моля те, не позволявай да стане твърде късно.

Почти пробягах разстоянието, изкачих стълбите и отворих вратата.

И едва не залитнах от благодарност, като чух мрачните думи, които се носеха през тихата зала:

— Ако някой знае каквато и да е причина тези двама души да не встъпят в свещен съюз, да говори сега, или да замълчи завинаги.

— Аз — прошепнах. — Аз знам една причина — повторих с по-висок глас.

Мария се обърна с широко отворени очи, впивайки ги в моите. О, милостиви боже, тези очи. Тези устни. Това сладко лице, което ме преследваше от първия момент, в който погледнах в него.

— Не го прави — казах аз. — Мария… умолявам те.

Джон Рийс изстена и покри лицето си с ръце. Препъвайки се към пейката, той се отпусна на нея, лицето му се изкриви в отчаяние. Посегна към ръката на Мария, улови я, принуждавайки я да обърне замаяния си поглед към него.