Кэтрин Сатклифф - Мания

— Да, сър. Разбира се.

Уудраф избяга от стаята, но не затвори съвсем вратата.

— Сега нека поговорим за бизнес — казах, поглеждайки с досада към Джейкъбсън, който продължаваше да се тресе, като че беше в присъствието на самия Дявол. — Имам намерение да закупя мината „Уоруик“ в непосредствена близост до Торн Роуз.

Той преглътна и оправи сакото си.

— Знам за мината, разбира се. Аз управлявах „Уоруик“…

— Млъкни и слушай. Според мен Уоруик няма намерение да отваря шахтата отново, докато тя не е готова.

— Правилно. — Той кимна. — Компанията имаше намерение да продаде имота преди катастрофата. Печалбите са такива, че едва ли си струва труда…

— Имам намерение да я купя.

— С риск да ви подразня допълнително, Ваша Светлост… — Той се размърда тромаво в стола, преди да добави: — Но как, по дяволите, смятате да платите за нея?

— Ще ипотекирам Торн Роуз.

Челюстта му увисна.

— Извинете?

— Правилно ме чу, Джейкъбсън. Очаквам да се погрижиш за необходимата законност и да намериш подходящ източник за финансиране.

— Луд ли сте, човече? Ще рискувате последното си имение, за да притежавате рухналата оловна мина, която е малко вероятно да възвърне стойността на Торн Роуз?

— Винаги съм бил хазартна личност, Джейкъбсън. Готов съм да рискувам и да заложа Торн Роуз за шанса, че мината в крайна сметка ще ме направи един много богат човек… отново.

— И вижте докъде ви доведе хазарта.

— В крайна сметка всички се надяваме на печелившата ръка, Джейкъбсън.

— Баба ви никога не би одобрила.

Очите ми се присвиха, а устните ми се извиха.

— Мислиш ли, че ми пука? — Той избърса избилата пот по челото му и кимна.

— Много добре. Ще се свържете с Уоруик веднага. Вярвам, че той е в града сега, ще му се обадя този следобед. Ако е съгласен да продаде имота, ще изготвя необходимите документи и да видим как ще организирам финансирането.

Той погледна в очите ми и се подсмихна.

— Съмнявам се, че ще бъде трудно да се намери финансист. Всеки интелигентен човек ще осъзнае, че това няма да продължи повече от шест месеца.

Излязох от офиса, затваряйки вратата плътно зад себе си. Облегнах се назад, притворих очи, а стомахът ми се бунтуваше.

— Ваша Светлост — дойде любезния глас на Уудраф.

Уморено вдигнах главата си и го видях да стои близо до мен.

— Желая ви късмет, Ваша Светлост.

— Религиозен човек ли си, Уудраф?

— Да, Ваша Светлост.

— Тогава ще кажеш ли една молитва и за мен?

— Разбира се. — Той се усмихна.

Като се обърнах на излизане от офиса, той каза:

— Ваша Светлост?

— Да?

— Аз… не можех да не чуя разговора ви. Всичко. Що се отнася до дъщеря ви. — Той погледна към затворената врата на Джейкъбсън. — Аз… — Той извърна поглед. — Нямах идея. Съжалявам. Ужасно съжалявам за всичко това.

Излязох от сградата. Отвън вонята и шумът на града се спуснаха върху мен, както и ужасната влага на надигаща се буря. Влязох в една уличка и повърнах.

В осем и половина вечерта бях отпратен от три клуба заради неизплатени суми и всякакви други глупости. Вежливо, доколкото е възможно това, разбира се. Пристигнах в „Брукс“ на улица „Сейнт Джеймс“, номер шейсет, с малкото ми останала надежда, че ще бъда допуснат. Стоях под дъжда за един дълъг момент, взирах се във входа и почуках.

И тук служителят първо ме разгледа с голямо безпокойство, опитвайки се да измисли някакво извинение. Тогава глас, който до болка познавах, проговори зад мен.

— Той е мой гост тази вечер.

Погледнах в лицето на брат си.

— Не, благодаря — казах му.

— Не бъди задник. Студено е и вали, а и двамата се нуждаем от питие.

Той хвана ръката ми и ме въведе в клуба. Вдишах познатия аромат на тютюн и алкохол. Шумен разговор на комарджии разбуди постоянния глад за хазарт и фаро, и се почувствах като алкохолик, останал твърде дълго без пиене.

— Имате ли самостоятелна стая? — попита Клейтън придружителя.

— Разбира се, милорд. Ще желаете ли да вечеряте тази вечер?

— Да. Брат ми изглежда би се възползвал от една прилична вечеря.

— Желаете ли фазан?

— Фазан е чудесно.

Клей се ухили и последвахме човека към малка, елегантна стая, където огънят фучеше в камината. Свалих подгизналото наметало и се отпуснах в един стол с висока облегалка, стиснах зъби от студ и раздразнение, че отново брат ми дойде да ме спаси. Тъкмо бяхме седнали, когато се появи сервитьор с питиета от порто и бренди.

Затворих очи от удоволствие, когато портвайна ме стопли.