Кэтрин Сатклифф - Мания

Едва това вдигнах глава и забелязах Уудраф да тръгва към вратата. Той спря и ме погледна.

— Смятам да си подам оставката на Джейкъбсън. Мисля, че е крайно време да решавам сам за себе си. Да оправя бъдещето си, вместо да чакам някой да го направи вместо мен. — Усмивка докосна устните му. — Желая ви късмет, Ваша Светлост.

Аз останах в стола си, документите бяха отворени в скута ми. Погледнах към огъня, пръстите ми трепнаха върху книжата. Да, бих могъл да ги унищожа.

Още нямаше да са изгорели, когато щях да бързам към Хъдърсфийлд и да опитам за последен път да накарам Мария да ме заобича без заплахите на вдовстващата херцогиня да висят над главата ми.

— Ваша Светлост.

Уудраф отново застана в рамката на вратата, стиснал шапката в побелелите си пръсти. Колко странни бяха очите му, блестяха стъклени със сълзи.

— Детето — каза той с толкова мек шепот, че бях принуден да се напрегна, за да го чуя. — Дъщеря ви…

Сърцето сякаш замръзна в гърдите ми, бях затаил дъх.

— Дъщеря ви, Ваша Светлост, не е мъртва.

Пристигнах в къщата на вдовстващата херцогиня малко след единадесет часа същата вечер. Прозорците бяха тъмни. Старата херцогиня сигурно бе в леглото от няколко часа.

Удрях по вратата в продължение на няколко минути, преди сънлив служител да я отвори и да отстъпи, взирайки се в мен. Бутнах вратата и тръгнах към стълбището, изкачвах се по стълбите, а документите на Уудраф се намираха на закътано безопасно място в джоба на наметалото ми.

Чувство на опиянение туптеше в слепоочията ми. Не пиянство от смелост, а от главозамайващо щастие, че за втори път този ден бях на път да направя съдбоносно решение. Бях на път да поема контрол над живота си.

Щях да хвърля изобличаващите документи в огъня, точно пред очите на вдовстващата херцогиня, и да й кажа да се маха.

Вратата на спалнята беше отворена и аз се спрях на прага, гледайки към балдахина на леглото. Там нямаше никой и погледнах към високия стол до гаснещия огън.

Тя стоеше на него, свила се като стар гарван пред огнището.

Тихо и бавно се приближих към другия край на стаята и застанах до нея. Извадих документите от джоба си.

Главата й бе паднала на една страна по време на съня.

Никога не бях я виждал по този начин, сребърната й коса свободно падаща на тънки нишки около нея. Шалът, увит около раменете й, подчертаваше крехкостта на формите й, а бялата нощница бе твърде голяма за старите й кости.

Потънах в стола срещу нея и се взрях в хлътналото, сбръчкано лице.

Тя се размърда, когато усети присъствието ми, веднага вдигна глава и ме погледна в очите.

— Ах — каза тя, и по необичаен начин нервно побутна обратно кичури коса от лицето си, като че ли смутена, че е така раздърпана. Уви плътно шала около себе си и се сви дълбоко в стола. — Изглежда, че правилата за учтиви разговори напълно ти се изплъзват, Трей. Човек не идва в такъв час без предупреждение или неканен. — Тя наклони брадичката си и вдигна едната си вежда. — Надявам се, имаш разумно извинение за това, че ме обезпокояваш по този начин.

— Напълно разумно — отговорих аз, свивайки документите в скута си. — Възможно най-смисленото действие през целия ми живот.

Погледът й се придвижи надолу към документите и остана там дълго. Най-накрая тя въздъхна тежко и каза:

— Много добре. Махай се с това.

— Това са свидетелствата за раждането ми и това на Клейтън от Изабел Пинтър.

— Виждам.

— Искам да видиш как ги унищожавам. След това смятам да изляза през вратата и никога да не те видя отново.

Тя сви устни и отпусна глава назад към стола. Имаше странен блясък на забавление в очите й.

— Много добре — каза тя. — Продължавай. Направи го и след това се разкарай от къщата ми.

Изправих се и тръгнах към камината, документите бяха между пръстите ми. Взирах се в ниските пламъци и казах:

— Също искам да ти кажа, че знам къде е дъщеря ми, и че е жива и здрава. И твърдо съм решен да си я взема и да я предам на Мария. В този момент се надявам с цялото си сърце, че мога да убедя Мария да ме обикне отново, да прости зверски ти жестокости и да се омъжи за мен.

— И ако не го направи?

— Поне ще има дъщеря си, нали?

Тя продължи да ме фиксира с избелелите си очи, устата й се изви в подигравателна усмивка.

Погледнах към документите. Към нея и отново към документите. Към огъня, а след това към очите й. Зашеметяващо и отвратително осъзнаване започна да се свива в стомаха ми. Изведнъж разбрах защо се усмихваше по този знаещ и порочен начин.