Кэтрин Сатклифф - Мания

— Необичайно е да те срещна тук. — Клейтън се отпусна леко в стола си, без да ме гледа. — Какво, по дяволите, те доведе в Лондон?

— Това-онова. Бързо посещение при баба. Бизнес.

— Как е старата кучка?

— Наистина ли те интересува?

— Не. Наистина.

— Тогава защо питаш?

— Просто се надявах да ми кажеш, че е на прага на смъртта.

Пиехме в мълчание в продължение на няколко минути. Тогава Клей остави празната си чаша и накрая ме погледна.

— Говорих с Джейкъбсън този следобед.

Замръзнах и го погледнах над ръба на чашата си.

— Ще се радваш да узнаеш, че е говорил с Уоруик и той е готов да продаде мината на разумна цена. Далеч по-малко от това, което Торн Роуз струва.

Вдървено оставих чашата настрана и станах от стола си.

— Седни — нареди Клейтън със студен глас.

— Не мисля така. Нямам намерение да те слушам как опяваш глупостите ми… отново.

— Точно обратното. Щастлив съм да те видя най-сетне мотивиран да направиш нещо смислено.

Изсмях се и се наведох над рамото му.

— Какво? Светецът и всезнаещ самарянин се въздържа да ми напомни, че съм проиграл целия си живот? Няма лекции, че внезапната ми амбиция е последната капка, че сигурно ще се проваля и ще загубя имота, който принадлежи на Солтърдънови от шест поколения?

— Не.

Преместих се към стола, взирайки се в него. Стегнах ръцете си върху стола с презрителното:

— Защо?

Той стегна челюстта си и се втренчи в мен.

С болка осъзнах какво беше направил.

— Кучи син.

— Беше разумно да се направи, Трей. Ако смяташ и за миг, че ще ти позволя да пропилееш последния имот на семейството…

— Проклет да си! — Впих ръцете си в палтото му, издърпах го от стола и го хвърлих към стената с такава сила, че той изпъшка и трепна. — Ако исках проклетите ти пари, щях да те помоля!

— Не, не би. Твърде си горд, за да е добре за теб.

— Проклет да си!

Хвърлих го настрани. Въртяхме се в кръг като петли.

— Няма да направя това.

— Нямаш избор.

— Само гледай.

— Уоруик е мой приятел. Много добър приятел. Разговарях с него и с Джейкъбсън този следобед. Ако не ми позволиш да финансирам тази сделка, Уоруик ще откаже да продаде мината.

Обърнах се към него.

Той се наведе, хвана ме за яката и ме заби в стената. С едната си ръка стегна гърлото ми, прекъсвайки дъха ми.

— Защо ме мразиш толкова, Трей? Защо, по дяволите, след като се жертвах толкова много да ти помогна?

Затворих очи и се опитах да го избутам, но бях прекалено уморен.

— Ти си се жертвал? Даваш по пени тук и там, за да погасиш хазартните ми дългове, и после най-унизително ме разобличаваш и ми триеш сол на главата с дни. Арогантно копеле, ти не знаеш какво е да се жертваш. Загубих единствената жена, която някога ще обичам, заради проклета саможертва.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Исках от Бога да те мразя, Клейтън. Мисля, че съм го правил през по-голямата част от живота си. Може би съм го правил. Не знам вече.

— Обясни. По дяволите, каква саможертва въобще си направил за мен?

Обърнах лицето си, истината щипеше езика ми. Копнеех да призная мръсните подробности относно нашия произход, но каква дяволска разлика щеше да има да го направя?

— Прав си. — Най-накрая казах. — Никога през целия си живот не съм постъпвал великодушно. Нито за теб, или някой друг. Никога не съм го правил.

Отблъснах го настрани и изпънах палтото си.

— Наслаждавай се на фазана си — казах му.

Не си направих труда да повикам карета, която да ме откара до градската къща на Солтърдън в Мейфеър. Старецът, моят баща, първо купи къщата за съпругата си. Подарък, бе казал той, но всеки знаеше, че мястото беше определено да настанява роднините й, когато те пристигаха, за да посетят Лондон. Често съм го слушал как се оплаква, че не може да спи под един покрив с родителите й.

В крайна сметка, след като те починаха, той използваше къщата за собствените си удоволствия — следобедите тук се развличаше с настоящата си метреса или с прекрасни малки курви като Изабел Пинтър.

Аз също съм се развличал с малки проститутки тук, както и брат ми, преди да срещне Миракъл.

Вървях, навел глава срещу дъжда, докато омразата разяждаше вътрешностите ми и постоянно водех война с ума си. Чудех се дали трябва да кажа на брат ми да върви по дяволите и да забравя всички надежди за възстановяване на мината.

Но спомена от думите на Томас Уайтфийлд продължаваше да ме измъчва.

Жилата е там. Голяма. Достатъчна е тези мъже да са осигурени през останалата част от мизерния си живот.