Бракът и любовта нямат нищо общо. Женим се, за да създадем семейство и създаваме семейства, за да образуваме общество. Обществото не може без семейство. Ако обществото е верига, то всяко семейство е брънка от тази верига. За да можем да споим тези брънки, винаги търсим метали от един и същи вид. Когато се женим, трябва да съчетаем същите условности. Трябва да съчетаем богатства, да обединим раси и да се стремим към един общ интерес, а той е — богатство и деца.
„Бабешки съвет“ — Ги дьо Мопасан
Бейсингстоук Хол, Солсбъри, Англия, 1800
Женитби! Каква неотменна традиция! Каква помпозност! Какво събитие! Каква ужасна скука.
Овдовялата херцогиня Солтърдън наблюдаваше трескавите приготовления на стотината прислужници, които подреждаха около масите за банкета плюшените столове. Саксиите с цъфнали цветя вече ограждаха покритата с червен килим пътека, която водеше към мраморния фонтан с конете. Той сега беше пресушен, но скоро от него щеше да рукне шампанско — предостатъчно, за да напие петстотинте гости, които беше поканила.
Херцогинята въздъхна, обърна се към огромния салон и зорко се огледа. До ушите й достигнаха приглушените гласове на внуците й от съседния апартамент. Засега й се струваше, че звучат дружелюбно — като на братя. Трей — най-големият й внук и следователно наследник на херцогството след отдавнашната трагична смърт на баща им — щеше да предложи на Клейтън — по-младия брат — нещо за пиене, малко енфие и една-две шеги, преди да заговорят делово. Представяше си ги — нейните любими деца, които обожаваше от мига, в който за пръв път си бяха поели дъх, само на минути един след друг, преди тридесет години.
Кой би могъл да се досети в този искрящ пролетен ден, че майка им ще роди еднояйчни близнаци?
— Хвала на бога, че ни дари с две прекрасни момченца! — беше възкликнал херцогът (син на херцогинята), а после здраво ги беше разглезил.
Кой би могъл да си представи, че тези две прекрасни момченца с ангелски лица, искрящи сиви очи и усмивки, които можеха и желязо да разтопят, щяха да се превърнат в такива нехранимайковци!
Кой би могъл да си помисли, че тя — херцогиня Солтърдън, на шестдесет години вече с нетърпение очакваща да се оттегли в провинцията или да почива в мир (ако бог реши, че й е време да си върви) — изведнъж ще се окаже натоварена със задачата да отгледа „арогантните зверчета,“ както ги наричаха многобройните им детегледачки и гувернантки през бурните години на юношеството, след преждевременната смърт на техните родители.
Херцогинята подсмъркна и поднесе парфюмираната кърпичка с монограм към носа си, леко килна глава назад и по-внимателно се заслуша в приглушения разговор през стената, а после вдигна вежди въпросително. Внезапно беше настъпила дълбока тишина. Значи всеки момент, помисли си тя и се приближи до един прозорец, за да вижда по-добре какво става в оранжерията, която приличаше на миниатюрна готическа катедрала с масивни колони и изящни витрини.
Гостите бяха започнали да пристигат още преди часове — жените със сатенени рокли с висока талия и големи деколтета, а мъжете с бели чорапи и чаши пунш в ръка, несъмнено очакващи развръзката на тази работа. Херцогинята, която вече беше осемдесетгодишна и беше прекарала целия си живот под аристократичния и надут поглед на собственото си семейство и връстници, знаеше много добре какво обсъждаше заинтригуваната групичка.
Булката не била от потекло — нямала родословие, а това, ако трябва да се вярва на слуховете, я превръщало в безименна, а не само в безпарична невеста.
Бъдещата булка обаче беше много красива — това никой не можеше да отрече. Нека си подрънкват бижутата, нека си развяват портфейлите — и с всичките си пари не можеха да купят красотата и добротата й. Момичето, с неземната си външност и изключителна способност да гледа на света без злоба, можеше да разтопи и най-закоравелите сърца и най-тесногръдите виждания. Херцогиня Солтърдън, добре известна с непоколебимостта си, можеше да го гарантира, а като се има предвид възрастта й, човек би си помислил, че е научила всичко, което трябва да се знае за живота и хората, за любовта, смъртта, гнева и предателството. И макар да я смятаха за корава и студена, с неогъваем като мачта гръбнак, през последните няколко седмици тя се беше научила да отстъпва, дори да плаче.
Дали не се превръщаше в сантиментална и изкуфяла старица? Как иначе би предприела такава стъпка?! Може би от възрастта? Та тя загърбваше логиката! Желязната й воля омекваше като желе! Студенината й се разливаше в топла локва задоволство! Може би беше типично за бабите?
Читать дальше