Кэтрин Сатклифф: Чародей

Желанието да види внуците си щастливи, преди да умре…

Не че много се тревожеше. Трей — първородният син, който получаваше титлата на баща си, можеше да постигне всичко, което искаше, и вече го беше постигал няколко пъти. Само да не бяха лошите инвестиции, комарът и отрепките, които се навъртаха около него и все чакаха да им подхвърли по нещо като глутница чакали.

Тя обичаше Трей. А и как можеше да не го обича? Вярно че малко насила приемаше хедонистичния му начин на живот, но не можеше да не вини за това родителите му, а до известна степен и себе си — в ролята си на наследник на херцогството, той никога не бе изпитвал и миг несигурност за бъдещето си, докато Клейтън…

Херцогинята се приближи до един стол и се отпусна на него. Седеше изправено, подпряла обсипаните си с пръстени ръце на облегалките, а погледът й бе впит в масления портрет на стената — Клейтън Хоторн.

Клейтън беше и винаги щеше да си остане неин любимец. Тя много отдавна беше разбрала разликата между момчетата. Дори когато родителите им още не я разбираха. Докато майката и бащата обсипваха по-големия си син с всичко, Клейтън се бе задоволил със свой вариант на оцеляване. Той бе роден с нещо, което положението на Трей, богатството и сигурността не можеха да му купят — чест, самоуважение и амбиция. Много, много амбиция.

Клейтън се беше утвърдил като един от най-богатите мъже в Англия. Беше натрупал достатъчно земя и имения, за да изхранва и подслони цели пет графства. Имаше ум, който жадуваше за знания, и сърце, с което боготвореше и най-низшите създания. Трей копнееше за порочното и покварено общество, а Клейтън го отбягваше. Вместо това той предпочиташе да отдава малкото си свободно време на природата. Жадуваше за слънцето, опияняваше го ароматът на пръст. Изобщо. Клейтън Уайът Бишъп Хоторн, лорд Бейсингстоук, водеше много по-различен живот. Именно в това се коренеше проблемът.

Не съществуваше жена в Англия, която не би припаднала само от мисълта за женитба с малко странния млад лорд. Мнозина бяха кроили най-различни планове да го спечелят, но никоя не бе успяла. Не че нямаше изгори и любовници, но все за кратко. В мига, в който погледът им се премрежваше от мисълта за женитба, той любезно се сбогуваше и поемаше по пътя си. Когато херцогинята за кой ли път го викаше да го смъмри с въпроса какво точно възнамерява да прави, за да гарантира продължението на рода Хоторн, той отклоняваше отговора с типичното арогантно свиване на раменете и дяволита усмивка: „Уверявам те, бабо, можеш да бъдеш сигурна, че далеч не си губя времето по отношение на приятното задължение за продължаването на рода. Що се отнася до отказа ми засега да се женя, отново ще ти кажа това, което много пъти съм ти казвал — все още не съм срещнал жена, която не е предсказуема, скучна, суетна, глупава и алчна хитруша с характер на мекотело. Никога не бих допуснал някаква хиена, лакома за бонбони и парижки шивачи, да се ползва от моя успех.“ После добавяше с подчертан поклон, едновременно нахален и почтителен: „Не възнамерявам да се хващам за която и да е, скъпа, така че не си прави труда да се преструваш, че си с болно сърце. Здрава си като кон и несъмнено ще надживееш всички ни, за голям ужас на Трей. Ако толкова ти се иска да видиш някой от нас женен, преди да умреш, то в такъв случай трябва да насочиш интереса си към него. В края на краищата той е първородният — херцог Солтърдън. Аз, скъпа, съм един прост фермер.“ Фермер — как ли пък не!

Чу се как се отворя врата. Тя настръхна и яростно се хвана за стола. Вратата се блъсна и стъклата се раздрънчаха. Херцогинята обърна глава и се загледа през прозореца — единият от внуците й гневно прекосяваше моравата, разпръсквайки слуги и пауни с бурния си марш към отдалечените конюшни. Гостите тихичко се питаха дали това избухване не е знак за задаващи се скандали.

— Идиоти — възнегодува тихичко херцогинята и се зачуди кой ли всъщност от внуците й прекосяваше моравата с прилепнала от вятъра бяла риза и развети къдрици. Можеше да е само Клейтън. Трей никога не би се появил пред отбраното общество облечен толкова безобразно.

Чу как тихо се отваря и затваря врата. После отекнаха стъпки и след малко в полезрението й попадна някакъв мъж. Висок, елегантен, с най-хубавия си черен редингот херцог Солтърдън беше изумително красив, арогантен и надут — благородно отражение на разгневения самец. През годините, докато отглеждаше неразличимата двойка, херцогинята често размишляваше над идеята, че ако всеки от братята бе наследил няколко положителни черти на другия, от тях биха излезли идеалните джентълмени… съвсем прилични хора… типични аристократи.