Кэтрин Сатклифф: Чародей

— Сигурен съм, че не си ме накарал да яздя цяла нощ само за да обсъдиш любовния ми живот.

— Напълно си прав. Накарах те да дойдеш тук, за да те информирам, че съм замислил план, с който да се сдобия точно с това, което искам и от което има нужда самата херцогиня.

— Не ми казвай, че отново имаш намерение да се промъкнеш в стаята й и да я задушиш в съня й — засмя се Клей закачливо. — Миналия път се обзаложих на сто лири, че няма да изпълниш плана си и се озовах прав.

— Не става въпрос за нещо толкова драматично. Просто възнамерявам да й дам това, което иска — снаха.

Тишина.

— Ти? — най-после реагира Клейтън с известно самодоволство. — Да се ожениш? Извинявай, но на това ще повярвам, когато го видя със собствените си очи.

— Какво толкова! От време на време трябва да се правят компромиси, ако човек иска да постигне това, което заслужава.

— И да не би да имаш някого предвид?

Негово височество извади кутийка с енфие от редингота си и я отвори.

— Да, всъщност да — отвърна той разпалено.

Отново настъпи тишина. Клейтън обмисляше изненадващата новина.

— Е? Не ме дръж в напрежение. Коя ли е тази жена, която толкова да е изпаднала, че да си помисли да се омъжва за теб?

— Не бих вдигал толкова шум, ако репутацията ми беше като твоята. Не съществува баща в Англия или на континента, който и пет минути да те остави сам с дъщеря си, независимо от всичките ти пари и всичките ти седем имения. Защото истината е, че ти си един непоправим комарджия!

— Който печели. Винаги! И помирисва измамата отдалече. Следователно не зависи от милостта на стиснатата ни баба, която продължава да се опълчва на смъртта, за да може да принуди теб, най-стария Хоторн, да се ожениш и да дадеш наследник. Казано с две думи — не ми трябват парите на старата херцогиня и мога с чиста съвест да я поканя да гори в ада, ако реша да го направя.

— Но няма да го направиш. Ти харесваш старицата. — Херцогът поднесе по щипка енфие към двете си ноздри, преди да пъхне синята порцеланова кутийка обратно в джоба си.

— Така е — отвърна Клейтън. — Намирам я за забавна. Освен това аз винаги съм й бил любимец.

— Меко казано. Всъщност това никога не можах да го проумея. Ти винаги си създавал неприятности, както на нея, така и на мен. Беше направо като шило в торба. Смея да твърдя, че все още си такъв. Не бих ти се доверил за нищо на света.

Братята си размениха по една кисела усмивка, после едновременно се обърнаха и пристъпиха към огромната двойна френска врата, която предлагаше изглед към огромното имение, било през последните двеста години собственост на семейството им.

— Е, кое е пиленцето?

— Пиленцето?

— Булката-късметлийка.

— А! Е, аз естествено реших, че е по-добре да избера някоя, която да не е често обект на клюки. Някоя, която не познава начина ми на живот и приятелите ми, някоя, която ще е напълно доволна да си живее изолирана в някое от провинциалните ми имения, далеч от живота, който водя в Лондон и в чужбина. Някоя…

— Която да не знае колко си разпуснат.

— Хмм — тихо и замислено промълви херцогът. — Да, предполагам, че това сигурно е най-тактичният начин да се формулира, макар че, бързам да добавя, момичето изобщо не е глупаво — далеч съм от тази мисъл.

— Къде я откри?

— Съвсем случайно. Не съм го целял. Плавах си на моята яхта „Любовчия“ с едни приятели по южното крайбрежие, когато се зададе буря, повлече мачтата ни и ни изхвърли на проклетия бряг…

— Моля те — намеси се Клейтън, — момичето…

— Момичето… о, да! Последното нещо, което си спомням, беше как „Любовчия“ се забива в коварната скала. После се събудих, усетих, че плюя морска вода и изведнъж се появи тя, седнала на един камък, покрит с водорасли и раци. Лежа си аз полумъртъв, а единственото нещо, което тя ми казва е: „Приятно ми е да се запознаем.“

Клейтън се загледа в профила на херцога.

— Приятно ми е да се запознаем?

— Само това — потвърди Трей с кратко кимване. — После продължи да побутва един рак-пясъчник с босия си крак. Така ми даде предостатъчна възможност да го видя чак до тук. — Той посочи горния край на бедрото си, при което на устните му блесна ослепителната усмивка, с която братята толкова се славеха, а после попита: — Заинтригувах ли те?

— Възможно е — измърмори Клейтън и присви очи. — Много добре ми описа голия й крак. Какво друго успя да видиш?

— Имаше невероятна червена коса до коленете. Лицето й бе снежнобяло, като се изключат няколкото лунички по носа. Беше загърната с няколко парцала, зашити един за друг. И сега мога да се закълна, че под тях не носеше нищо — повтарям абсолютно нищо. Връхчетата на гърдите й стърчаха, сигурно защото й е било студено. Не ми се ще да вярвам, че си остават такива постоянно — духовито отбеляза Трей със закачливо пламъче в погледа. — На нея обаче това изобщо не й правеше впечатление. Когато слезе от камъка, за да седне на колене до мен в пясъка, вместо да си скръсти ръцете върху малките обли гърди, тя има дързостта да се изпъчи и да зарее поглед към морето като русалка. Да ти кажа право, хипнотизира ме.