Кэтрин Сатклифф: Чародей

Солтърдън се приближи до прозореца и подобно на херцогинята проследи как брат му прекосява градините.

— Опасявам се, че го позасегнах — каза той и пъхна ръце в джобовете на черния си панталон.

— Изненадан ли си?

— Реших, че ще го приеме по-леко.

— А ти би ли го приел така?

Най-после херцогът се обърна с лице към нея. Очите му, както винаги, имаха стоманен отблясък, дори и когато леко се подсмихваше.

— Той направо ме извика на дуел. Поиска да се срещнем призори, за да можел най-после да ме откаже от „гадните ми навици.“ Казах му да си намери секундант.

— Фукльо! — Херцогинята барабанеше с пръсти по стола. — Ще се ожени за нея, разбира се. Няма причина да не го направи.

— Разбира се, че има. Само за да ти се противопостави. Клей толкова се гордее, че успява да избегне явните ти опити да го манипулираш — признавам си, много по-добре от мен — иначе сега да не съм в това положение. Сигурен съм, че се чувства като попарен, защото най-после успя да го изиграеш.

Херцогинята отново насочи поглед към портрета на стената и присви устни.

Солтърдън се приближи до нея, наведе се, облегна се на стола и й зашепна:

— Скъпа моя бабо, и двамата знаем, че Клей много го бива да си връща…

— Той я обича! — изсъска херцогинята.

— Но какъв по-добър начин да те разгневи от това да те изложи пред гостите, които без съмнение очакват небето да се отвори и да се стовари върху твоята красива, благородна и опърничава глава.

Херцогинята отново се взря във внука си и високомерно повдигна вежди.

— Трябва да разговаряш внимателно, Ваша милост. Само един замах на писалката ми и отново можеш да се окажеш без пукната пара.

Последва по една кисела усмивка, след което Солтърдън се приближи до шкафа с напитките, за да си налее нещо за пийване.

— Ще се реши — замислено каза той. — Ще излезе голям глупак, ако не го направи. Пък и девойчето наистина е… забележително.

— Да не би да долавям някакъв скрит копнеж в гласа ти?

— Може би.

Херцогинята му хвърли поглед през рамо. Той го улови.

— Отново в очите ти проблясва нещо потайно, бабо — отбеляза Солтърдън и остави питието. — Нещо не ми харесва това.

— Ако Клейтън, това глупаво момче, не се реши да го направи…

— Да не би да искаш да кажеш…

— Няма по-мъдро решение.

— С изключение на нейното. В момента, в който се усъмни…

— Ще бъде прекалено късно. Вече ще се е омъжила за херцог Солтърдън. На коя ли жена няма да й хареса идеята да стане херцогиня? И да наследи всичко, което притежавам?

— Ти очевидно не познаваш лейди Кавендиш толкова добре, колкото си мислиш.

— Тя е жена, нали? Под цялата тази непроницаема фасада се крие лисица, която с не по-малко настървение очаква да изпита облагите и удобствата на живота, отколкото всеки друг. Освен това пребогато ще те възнаградя за усилията ти.

— Пребогато?

Тя кимна.

— Не знаех, че за теб е толкова важно да имаш внуци.

— Ще подрусам детето на коляно, преди да умра. Искам да го гушкам. Да го глезя. Да изпълнявам всяко негово желание.

За миг сивите очи на Солтърдън весело проблеснаха. Той отметна назад красивата си глава и се засмя.

— Скъпа моя бабо, нас ти никога не си гушкала, нито пък си удовлетворявала капризите ни. Всъщност, ако изобщо някога ни е било предлагано нещо различно от строгото следване на аристократичните норми, може би в крайна сметка от нас щяха да излязат едни съвсем нормални хора.

— Причините, поради които искам да поглезя внуците, почти не могат да се разгадаят, мое нахално и безобразно дете. Аз просто желая да ги отгледам така, че ти, в ролята си на техен родител, да бъдеш принуден да се справяш с тяхното неподчинение, както аз трябваше да се справям с вашето през последните двадесет години. Я ми кажи как би се чувствал, ако се ожениш за момичето?

Солтърдън се загледа в чашата си с порто, а по устните му играеше усмивка.

— Така си и помислих — заяви херцогинята. Стана от стола, оправи кадифените ръкави на туниката си и се потупа по навитата на тила плитка побеляла коса. — Сватбата ще се състои след три дни, независимо дали има, или няма…

— Булка — задъхано и неочаквано довърши някой от вратата.

И херцогинята, и херцогът рязко се обърнаха към човека, който бе нарушил спокойствието им. На прага стоеше Клейтън Хоторн, разкрачен и с ръце на кръста. Фината му риза от индийски памук беше разкопчана и се виждаха почернелите му гърди, а по раменете и по гъстата му тъмна коса се беше посипало сено. Дишаше тежко. Загорелите му страни бяха поруменели. Наблюдаваше и двамата с изпепеляващ поглед.