Дороти Кумсън: Вкусовете на любовта

— Какво искаш да бъде бебето? — попита ме Джоел, като сложи ръка на още съвсем малката тримесечна издутина на корема ми. — Знам, че ще се радваме каквото и да е, но все пак какво искаш да бъде бебето?

— Човек? — отвърнах аз. Сложих ръце върху неговата, за да го притисна по-близо до детето ни и в същото време да се задържа за него.

— Човек? А не…? — попита ме той.

— Клингон?

Със свободната си ръка ме придърпа към себе си, докато седяхме на дивана, после завря лице в извивката на шията ми, където винаги притискаше студените си устни, а аз се изкикотих и потреперих.

— Какво имаш против клингоните? — попита ме.

— Нищо. Ще се омъжа за теб, значи нямам, нали, господин Ръбесто чело?

Той веднага докосна челото си, сякаш да провери, сякаш не го наричах винаги така.

— Челото ми не е голямо.

— Не, разбира се — изкикотих се аз.

— Не я слушай, бебе — засмя се той. — Татко ти няма голямо чело.

— Не е голямо — потвърдих аз, — огромно е !

— Знам какво правиш, Фрони — каза той и внезапно спря да се смее, — но няма да се получи. Спри да избягваш въпроса.

— Извинявай. — Затворих очи и се замислих за бъдещето; за него и за мен, за бебето. И веднага по контурите на мислите ми пламна нажежен до бяло страх от неизвестното, който създаде вихър от тревоги за онова, което предстоеше, за онова, което можеше да се обърка, за онова, което бих могла да объркам, и че всичко е ужасно несигурно, като натрупани една върху друга крехки порцеланови чашки вътре в мен. Не можех да осъзная ясно мислите, нуждите, желанията си за нашето бъдеще, защото това можеше да го превърне в хаос, можеше да го превърне в нещо истинско, което да ми бъде отнето.

— Не знам какво искам, Джоел, наистина не знам.

— Не се страхувай — каза той. Знаеше за какво мисля и колко съм разтревожена и ме прегърна. — Всичко ще е наред.

— Откъде знаеш?

— Ами просто знам.

— А ти какво искаш да бъде? — Не исках моите тревоги да помрачават този миг. Това беше и неговото време. Не можех да се отпусна напълно, но можех да дам поне на него тази възможност.

— Мисля, че ще е момиче. Ще се радвам също толкова и на момче, не ме разбирай погрешно, но много бих искал да е момиче.

— Защо?

— Не знам. Аз… — После потъна в едно от вече познатите и успокояващи мълчания, докато обмисляше въпроса ми от всички страни. — Не знам, предполагам, че е едно от нещата, които просто много искаш, без да разбираш точно защо.

— Ясно. — Макар че нямах никаква представа за какво говори.

Стоя до мивката и гледам през прозореца, гледам как последната светлина навън се стопява в тъмнината на вечерта през пролуките в нашите пердета от пеперудки. Когато беше на десет, Фийби със седмици правеше нанизи от многоцветни кристални пеперуди. Нощ след нощ сядаше на възглавница в ъгъла на дневната и нанизваше с голяма игла пеперудка на бижутерска корда, после правеше възел и нанизваше друга. Когато приключи, баща й ги завърза на един корниз и ги окачи над част от прозореца зад мивката.

Тази завеса осейва кухнята ни с разноцветни светлини през деня. Понякога сутрин влизам тук, преди слънцето да е изгряло, и сядам на масата с чаша кафе, взирам се в лилавото петно, докато стаята постепенно се изпълва с пъстро сияние.

— Кой е бащата? — питам Фийби и слагам чиниите ни върху покритите с пеперудки постелки, които съм разпънала на масата през двете минути, необходими на ньоките да се сварят.

Фийби взима вилицата, която съм сложила пред нея, и я забива в покритите с песто с босилек картофени топчета. Когато задавам въпроса, тя не вдига храната към устата си, а я оставя в чинията, забита на вилицата. Накрая съвсем леко свива костеливите си рамене в отговор.

В мен избухва паника.

— Не знаеш кой е бащата или няма да ми кажеш?

Този път Фийби ме удостоява със свиване само на едното рамо.

Аз вдишвам бавно и дълбоко, после издишам дълго. Знам какво би казал Джоел точно сега. Би ми напомнил, че тя е на четиринайсет, че е ужасена и че има и по-лоши неща от това да забременее. Би ми казал да не крещя. Би ми казал да си помисля как се чувства тя. Би ми казал всичко това и щеше да е прав.

Взимам вилицата и си припомням какъв е ужасът да седиш срещу родител, когото вече си разстроил до крайност, след като е бил извикан от директора заради теб, след като е научил за теб неща, които си се надявал да ти се разминат. Спомням си думите, които се изсипваха тихо от устата на майка ми, когато бях в подобно положение като Фийби, как всяка сричка беше жилещ удар, които никога не забравих. Помня как мълчах, докато тя говореше, и продължих да мълча, докато тя не ми обръщаше внимание цяла седмица, защото бях навлякла такъв срам на семейството си.