Дороти Кумсън: Вкусовете на любовта

Хукнах през апартамента ни в Хоув, сърцето ми бумтеше в ушите ми като препускащ бизон, след като захвърлих кърпата, с която чистех кухненските плотове, защото чух виковете на Джоел от другия край на апартамента. Бяхме наели това красиво жилище в стил ар деко на самия бряг на Хоув и аз вече развивах мания да го поддържам чисто.

— Какво, какво, какво става? — попитах го. Той стоеше в банята само по боксерки, които бяха толкова тесни, че прилепваха плътно към тялото му. Бях изненадана, че не са прекъснали кръвообращението му между торса и краката.

— Фрони, мисля, че е време. Трябва да ми избръснеш гърба.

— Затова ли се разкрещя така? Помислих, че се станала злополука. Или поне нещо важно.

Мивката пред него беше покрита като с одеяло от къси черни косъмчета и сега гърдите му бяха съвършено гладки. Всяка добре развита мускулна група се открояваше добре, защото вече не беше скрита от косми.

— Това е важно — отвърна той. Смръщи ми се в огледалото и красивото му лице се разкриви в престорен ужас, че не осъзнавам този факт. — Изключително важно. Трябва да ми избръснеш гърба.

— Аз пък мисля, че е пълна глупост — отговорих. Макар че не възнамерявах да бръсна нищо, седнах на заобления ръб на бялата вана с месингови лъвски крачета и се възползвах от шанса да погледам приятеля си. Обичах да наблюдавам движенията на тялото му и мимолетните, привидно непоследователни изражения, които прелитаха по лицето му, без да бъдат изразени в думи или действия. Обожавах да го гледам.

— Извини ме, мила, но мисля, че това е част от съюза „в добро и в зло“ — каза той. — Хайде, няма да отнеме много време — само няколко движения и готово.

— Колко пъти си казвал това? — засмях се аз.

Той се ухили, обърна се към мен, изправи ме, после пъхна електрическата самобръсначка в ръката ми.

— Защо изобщо трябва да си бръснеш гърба? Не ми пречи, че е космат.

— Да, но е ужасно неудобно да имаш косми по гърба, особено когато е горещо.

Огледах самобръсначката; зъбците й изглеждаха зловещи и опасни, сякаш щяха да отрежат парчета плът вместо ефикасно и безболезнено да обръснат космите.

— Чакай малко, заедно сме от две години, живеем заедно от три месеца, как така за първи път ме молиш да го направя? — Отговорът, разбира се, беше очевиден. — Фин го прави, нали? Все още? Все още? И ти ли му бръснеш гърба?

— Това си е между мен и него, Фрони, има неща, които ти не можеш да разбереш.

— Кълна се, вие двамата… понякога не знам дали да се впечатля, или да ревнувам. Някак сте твърде близки.

— Нищо подобно. Хайде, скъпа, довърши ме.

Натиснах големия гумен бутон и самобръсначката оживя с бръмчене, затресе се силно в ръката ми.

— Това е много важен момент от съвместния ни живот, Фрони. Ти си първата жена, която моля да прави това. На път си да бъдеш приета в Залата на славата на Джоел.

— Залата на славата на Джоел. Да беее. — Звучах уверена, но треперех, тресях се от тревога. Не исках да го нараня, за нищо на света. Ръката ми потрепна, когато притиснах самобръсначката към косматия участък на дясната му лопатка.

— Не се притеснявай, че ще ме нараниш — каза той сериозно. Подобните на въртопи очи ме гледаха в огледалото. — Знаеш, че никога не би го направила.

Успокоих ръката си и се принудих да се стегна. Той беше прав, никога не бих го наранила и можех да направя това.

— Добре.

— И без това няма как, тя е с предпазител — добави той и се засмя така, че минаха цели пет минути, преди отново да застане неподвижно за нов опит.

— Щях да правя моето песто с пиле, картофено пюре и зеленчуци за вечеря — казвам на първородното си дете. С Джоел сякаш цяла вечност се опитвахме да я заченем. Всеки месец, щом цикълът ми започнеше, аз изпитвах огромно разочарование, а страхът и паниката, които избухнаха в мен при вида на двете сини чертички на теста, не можеха да се сравнят с нищо.

— Вече направих пестото, затова какво ще кажеш да го хапнем с ньоки, за по-бързо? — Главата й е сведена и десният й палец лети по клавиатурата на телефона, пише нещо. Явно за Фийби всичко си е нормално, нищо не се е променило.

Тя вдига глава, поглежда ме за миг и свива рамене в „добре“, преди пак да насочи вниманието си към телефона, към нейния истински живот. Езикът ме боли, толкова силно го натискам в зъбите си, за да спра писъка, който се разгорява в гърдите ми. Той още клокочи в гърлото ми, когато бързо се извръщам към хромирания чайник и го отнасям до мивката. През цялото време: Няма да се разкрещя, няма да се разкрещя, няма да се разкрещя се върти като навита с ключе балеринка в съзнанието ми.