Дороти Кумсън - Вкусовете на любовта

— Ще кажеш ли на полицията? — пита тя.

— Мисля, че трябва — казвам. Устата ми е пресъхнала, умът ми препуска към толкова много места, мисли и решения едновременно, че не мога да го следвам. Не мога да задържа и една мисъл в главата си достатъчно дълго, защото други се втурват на нейно място. Въздухът като че ли засяда в дробовете ми и откакто дъщеря ми започна да говори, не мога да си поема добре дъх, а сърцето ми изстива, докато научавам кой е убил съпруга ми. И защо.

Трябва да кажа на полицията, разбира се.

— Моля те, мамо, недей.

— Но, Фийби…

— Моля те, мамо. Моля те. Моля те. Моля те. — Дванайсетгодишното й тяло, сгушено в скута ми, се тресе от ридания. — Моля те. Много ме е страх, наистина ме е страх.

— Фийби, не можем.

— Моля те, мамо. Много съжалявам, моля те, недей.

— Шт, тихо, тихо — започвам да я люлея, опитвам се да я успокоя. Това не е честно. Не е честно. — Да не говорим сега за това. Всичко ще се оправи, аз ще се погрижа.

Каква беше разликата между разбъркване и разбиване?

Сигурна съм, че я знаех навремето, сигурна съм, че някой ми каза. Явно можеш да разбереш дали някоя съставка е разбъркана или разбита. Винаги съм се съмнявала донякъде в това, често съм се чудила дали не е едно от нещата, които готвачите включват в рецептата, за да звучи по-интересно или по-трудно, отколкото е всъщност.

Разбъркваш или разбиваш. Разбиваш или разбъркваш.

— Кхм-кхм ! — Мъжът, който седи от другата страна на бюрото и чието тяло и дрехи говорят за човек, дълбоко затънал в кризата на средната възраст, се прокашля смутено. Явно ще каже нещо важно. Иска да привлече вниманието ми, макар че и вниманието ми, и погледът ми, го карат да се свива леко на стола си всеки път, щом се насочат към него. Всеки път. Той не знае как да се държи в присъствието на жена, чийто съпруг е убит. С мен.

Знам, че така ме определя в главата си, така говори за мен на другите хора, защото така мислят за мен и останалите — чувала съм го прошепнато в двора на двете училища, където учат децата ми, в тоалетните на работа, в местния магазин и в супермаркета. Хората не го казват злобно, просто е по-лесно така, да определиш набързо някого по контурите на живота му. Дори сега, осемнайсет месеца по-късно, аз Съм Жената Чийто Съпруг Беше Убит. Или пълната ми титла: Жената Чийто Съпруг Беше Убит И Така И Не Хванаха Убиеца Му.

Отново прокашляне. Пак се свива на стола си, когато го поглеждам.

Последния път, когато срещнах този мъж, той не беше в криза на средната възраст и обсъждахме как да реинтегрираме дъщеря ми в училището след онова, което се случи. Тогава той избягваше да ме гледа в очите, разлистваше някакви хартии по бюрото си, щракаше с химикалката и се запъваше, изплашен и несигурен какво да каже. И ето ни отново тук: същата стая, същото нервничене, но е с други дрехи и до него стои друг класен ръководител.

Този класен ръководител, изпънат като тих охранител до директора, е мъж. Чувала съм за него — той е господин ът Брумсгроув. Пълният член е дело на майките в училищния двор, защото учителят е младичък и хубав, обект на не един скандално откровен сексуален коментар (без значение дали въпросните майки са омъжени и дали преподава на децата им).

В другия край на стаята, от моята страна на бюрото, на стол, който няма как да е по-далеч от мен, освен ако не го изнесат от кабинета, седи дъщеря ми. Фийби Макълрой. Още не знам какво е направила, защо ме извикаха тук през първия ми поливен ден почти от година насам.

Тя е добро дете — иска ми се да можех да кажа. — Това е просто случайност; тя наистина е много добро момиче . Но не бих могла да кажа подобно нещо, нали? Нещата не се нареждат толкова лесно за хора като мен.

Пак прокашляне, преди директорът да заговори:

— Госпожо Макълрой, няма лесен начин да ви съобщя новината. Днес Фийби е споделила нещо с класния си ръководител господин Брумсгроув. — Шишкавите бели ръце на директора политат нагоре, за да посочат въпросния класен ръководител. Иска ми се да го поправя, да му напомня, че това всъщност е господин ът Брумсгроув, но знам, че няма да е уместно, затова си позволявам само бегъл поглед към него, а в отговор господин ът Брумсгроув упорито продължава да избягва очите ми.