Дороти Кумсън - Вкусовете на любовта

— Ще кажете ли на социалните? — питам в оставената за мен пролука.

Директорът се озърта към господин ът Брумсгроув и аз се питам дали някой от тях чува почти недоловимото ахване на Фийби. Дали са забелязали, че сега е стаила дъха си? Дали осъзнават, че ние вече сме в радара на социалните и подобно разкритие би станало причина всичко да започне отначало?

Господин ът Брумсгроув се взира в директора, после във Фийби, накрая се обръща пак към директора. Не включва мен в преценката си на ситуацията, всъщност избягва да ме поглежда още от самото начало. Огледа ме, когато влязох, но след това не благоволи да ме удостои с вниманието си. Добре де — много ми се иска да му кажа — , знам, че съм лоша майка, не е нужно да избягваш да ме гледаш, за да не видя отвращението на лицето ти. Аз съм отвратена от себе си и за двама ни.

Директорът най-сетне отново се концентрира върху мен.

— Предлагам засега да изчакаме, не мислите ли? Ще е най-добре да поговорите с Фийби, да решите какво ще правите и тогава ще се срещнем отново, за да обсъдим вариантите. — Лицето му пламти в тъмноалено. — Имам предвид, варианти по отношение на училището и образованието й, разбира се. Кмх-кмх! — Започва отчаяно да прелиства документите.

Казанът с гадене в сърцевината ми започва да се разбърква и разбива още по-бързо.

— Какво искаш да ти приготвя, красавице? — попитаме Джоел. Излизахме от два месеца, като не се брои времето, когато се срещнахме в самолета за Лисабон, и месецът после, през който не се виждахме, и това бе първата ни среща, която не включваше някаква физическа дейност — като боулинг, планинарство (това беше катастрофално), каране на ролери, скално катерене, ски на трева или посещение на клуб. Тази нощ той настоя да го караме бавно и спокойно, с вечеря и питиета в апартамента му в Хоув.

— Нищо. Не мисля, че мога да ям. — Потърках стомаха си, за да илюстрирам думите си. — Цял ден ям. Претъпкана съм.

— Глупости. — Както винаги, дълбокият му глас потече през мен като кленов сироп. — Можеш да си избереш каквото пожелаеш от доста разнообразното съдържание на хладилника ми.

Джоел отвори вратата на високия бял хладилник, портал към свят на удоволствия: пресни зеленчуци, прясна паста, ябълки, къпини, ягоди, боровинки, масло, сирене, шунка, охладено пиле, сьомга — наредени спретнато на трите рафта за месо, пилешко и риба, пресните зеленчуци и плодове заедно, деликатесите един до друг. Няма отворени кутии с безалкохолно, които изветряват; няма гниещи храни, които оставят гадни слузести локвички след себе си; няма бурканчета с ръждиви капаци и избелели етикети.

Останалата част от кухнята също беше девствено чиста. Личеше, че в тази стая, която бе доста голяма за двустаен апартамент, се готви, яде и живее. На стената до печката имаше две дълги лавици, на които бяха наредени всякакви видове олио, някои с люти чушки вътре, чесън и билки. На долния рафт имаше прозрачни буркани, пълни със сушена паста, ориз, фасул и леща. Под тях — решетка със сушени билки и подправки. На един от плотовете стоеше дървена поставка с шест ножа й с сребристи дръжки — различни размери, предположих. По перваза на големия прозорец, през който светлината се изливаше в кухнята, бяха наредени саксийки с пресни билки — разпознах три от тях: лавандула, босилек и сибирски лук.

— Е, значи с приятеля ти Фин живеете тук сами? — попитах аз.

— Да, откакто си намерихме добра работа след университета.

— И двамата обичате да готвите?

— Не, аз обичам. Фин си пада по колите. И по жените. Но предимно по коли.

— Като сте толкова различни, как сте станали такива добри приятели?

— Не сме чак толкова различни. Както ти казах, срещнахме се при едно посещение в Кеймбридж. Сякаш бяхме привлечени един към друг и до десет минути осъзнахме, че и двамата сме там, за да направим родителите си щастливи.

— По-добре е да си разочарование, така ли?

— Не, по-добре е да живееш истински. Не изгарях от желание да ида там и нямаше да е честно да заемам мястото на човек, който цял живот това е искал. Същото беше и с Фин. Срещнахме се пак на интервютата и си разменихме номерата. След първите изпити решихме да избягаме и да заживеем до морето, за да не гледаме как ще се разбият сърцата на родителите ни. Буквално не правихме нищо друго, освен да работим и да купонясваме цяла година, а после записахме колеж в Брайтън.