П. Удхаус - Ланселот и любовта

Мъжът в ъгъла отпи глътка от халбата си тъмно пиво и наблегна на моралния извод от историята, която току-що бе споделил с нас.

— Да, господа — заключи той. — Шекспир, както винаги, е прав, когато твърди, че има висше същество, което доизработва замислите хорски, надве-натри издялвани от нас 1 1 Шекспир, „Хамлет“, У II, 10. Превод Валери Петров. — Б. пр. .

Ние кимнахме умислено. Той ни бе разправил за любимото си куче, което наскоро попаднало по недоглеждате на районната изложба за най-красива котка и отмъкнало голямата награда в категорията „късокосмести на кафяви и жълти петна“. Бяхме единодушни, че цитатът е напълно уместен и добре подбран.

— Така си е — обади се господин Мълинър. — Нещо подобно се случи и с моя племенник Ланселот.

Ежевечерните ни сбирки в бара на „Въдичарски отдих“ ни бяха тренирали да приемаме за чиста монета всичко, отнасящо се до роднините на господин Мълинър, но това вече, по всеобщо убеждение, много ни дойде.

— Племенникът ви Ланселот е спечелил награда на котешко изложение?!

— Не, не — побърза да се дистанцира господин Мълинър от подобно подозрение. — И дума не може да става. През живота си не съм се отклонявал и на йота от правдивостта и се надявам нивга да не ми се наложи да го сторя. Никой Мълинър засега не е излизал първенец в котешка изложба. Никой Мълинър, поне доколкото ми е известно, дори не е издигал кандидатурата си за подобно състезание. Мисълта ми беше, че всеизвестната истина относно нашето невежество за онова, което ни готви съдбата, може крайно поучително да се онагледи с преживяното от моя племенник Ланселот — така, както ни бе доказано от примера с кучето на този джентълмен, което изненадващо и за самото него е намерило почит и уважение като късокосместа петниста котка. Историята е твърде любопитна и доказва неоспоримо мъдростта, че човек никога не знае и че най-тъмната доба е малко преди да се зазори.

По времето, когато започва действието на моя разказ (заразправя господин Мълинър), Ланселот, тогава двайсет и четири годишен и наскоро завършил образованието си в Оксфорд, прекарвал няколко дни на яхтата на стария Джеремая Бригс, основоположник и собственик на „Бригсовите туршии“.

Въпросният Джеремая Бригс е вуйчо на Ланселот и винаги е проявявал жив интерес към всичко, свързано с момчето. Той именно го издържал по време на следването му в Оксфорд и съкровената му мечта била след университета племенникът му да стане негов съдружник в бизнеса. Затова представете си какъв шок е изтърпял горкият човечец; когато — както си седели на припек на палубата на неговата яхта първата сутрин след пристигането на Ланселот, последният, макар и да засвидетелствал дължимата почит към туршиите от всички разновидности и вероизповедания, все пак твърдо отказал да започне да изучава бизнеса от дъното и постепенно да се заизкачва към върховия ешелон.

— Всъщност, вуйчо — заявил той, — аз съм си набелязал поприще от твърде различно естество. Аз съм поет.

— Поет? И кога усети, че те спохожда?

— Непосредствено след двайсет и втория ми рожден ден.

— Е — рекъл старецът, след като се преборил с първата неволна вълна на погнуса, — не виждам, защото поезията трябва да застане помежду ни. Аз използвам голяма доза поетичност в бизнеса.

— Боя се, че не ще мога да се насиля да комерсиализирам моята Муза.

— Млади момко — казал господин Бригс, — ако луковица с глава като твоята прекрачи прага на моята фабрика, аз ще откажа да я мариновам.

И той ядно затрополил надолу по стълбата, раздразнен като от коприва по изтънчените части на телосложението. Ала Ланселот само се засмял. Той бил млад, навън лятото било в разгара си, небето било синьо, слънцето приличало и онова, което имало значение на този свят, не били краставиците и оцетът, а Романтиката и Любовта. О, чувствал той, да можело само някоя прекрасна девица да проблесне на хоризонта на неговия живот, та да види тя как той ще отприщи целия си плътно затапен плам, който от седмици вече го напирал изотвътре!

И в същия миг я зърнал.

Била се облегнала на парапета на яхтата, закотвена на трийсетина метра от тяхната, и още при първия поглед, с който я забърсал, сърцето му рипнало като прясно корнишонче, пуснато във вряла марината. Лицето й, установил той, било съсредоточие на всичката Красота от всички векове насам. Изправена срещу нея, Клеопатра щяла да се почувства като вещица от „Макбет“, а Хубавата Елена като по-грозната й сестра. Той продължавал да я лицезрее като изпаднал в транс, когато гонгът за обяд го изтръгнал от това му състояние.