П. Удхаус - Ланселот и любовта

Докато се хранели, вуйчо му не спирал да споделя невъздържано спомени за кисели краставички, оставили незаличими следи в неговия живот, ала Ланселот бил крайно завеян. Броял минутите, за да може отново да Изскочи на палубата и да продължи да се звери срещу момичето. Затова си представете мъката му, когато — изкачил тичешком през три стъпала стълбата — той открил, че от яхтата нямало и следа. Чак сега си припомнил, че към края на обяда дочул остър стържещ шум, но по него време просто си помислил, че вуйчо му хрупа моркови. Твърдо късно си дал сметка, че всъщност това е било вдигането на котвата.

Макар и мечтател по душа, на Ланселот Мълинър не му липсвала и практична жилка. Като обмислил всестранно проблема, той много скоро съставил план как да попадне на дирите на прекрасната непозната, която проблеснала през живота му като трагичен астероид. Изключено било подобно момиче — красиво, стройно и (доколкото можел да прецени от трийсет метра разстояние) гъвкаво, да не си пада по танците. Затова, заключил той, рано или късно щял да я засече в някой нощен клуб.

Речено-сторено. Без много размотаване, Ланселот се заел да обикаля систематично този род заведения. Щом полицията нахлуела и затворела едното, той се местел в съседното. В разстояние само на един месец успял да втръсне на куцо и сакато в „Умрялата мишка“, „Алената стоножка“, „Забравеният рокфор“, „Веселото картофче“, „Непоклатимата слива“, „Кафе де Болоня“, „При Били“, „При Моли“, „При Айк“ и в „Свинската зурла“. Именно в „Свинската зурла“ най-сетне я открил.

Вече пета последователна нощ посещавал този клуб главно заради дуета изпълнители на характерни танци, който, съвместно с останалата част от лондонската интелигенция, успял да възненавиди от все душичка и сърце. Надявал се поне тази вечер мъжкият персонал на екипа, както премятал партньорката си и я въртял с изпънати ръце, да я изтърве и тя да си изкълчи врата. И макар редовното до монотонност разочарование да било притъпило донякъде първоначалния трепет, той все пак не спирал да се надява.

Тази конкретна вечер двамата характерни танцьори пак се отървали без драскотина, ала Ланселот почти не ги забелязал. Цялото му внимание било погълнато от момичето в противоположния край на заведението. Нямало съмнение, че е Тя.

Е, знаете ги поетите. Когато чувствата им заврят и закипят, те не са като нас сдържаните, пристъпващи от крак на крак смутителни мъже, ами вдишват рязко през разширени ноздри и стартират като за шейсет метра гладко бягане. С един отскок Ланселот се намерил отсреща, а сърцето му думкало като солово изпълнение на ударни инструменти.

— Един танц? — обърнал се той към момичето.

— Можете ли да танцувате? — попитало то.

Ланселот само се изхилил. Въпросът много го разсмешил. Като възпитаник на един от най-добрите английски университети, той не бил пропуснал да се възползва от предоставените неограничени възможности да се образова. Никога не допускал левият му крак да знае какви ги върши десният.

— Аз съм любимият син на полковник Чарлстон и учител на Фред Астер — простичко се представил той.

Внезапното сгромолясване на валяк върху ламаринен покрив, последвано от пожарни звънци и сирени, виенето на драни на живо котки и думкането на няколко усърдни парни чука оповестило на трениралите им уши, че музиката е отпочнала. И като помел момичето със свирепост, която навсякъде другаде би му издействала трийсет дни принудителен труд плюс отбрани сочни порицания от страна на съдията, Ланселот взел да блъска и лашка податливата кръшна снага през бурните вълни на човечеството, нафрашкало дансинга, докато успял да докопа местенце в окото на торнадото. Там, поради физическата невъзможност да шавнат накъдето и да било, те се отдали безрезервно на чистия екстаз на танца, като при всяка възможност бършели подметки в паркета и сегиз-тогиз ръгали с лакът някой и друг непознат къде в корема, къде в ребрата, къде където свърнат.

— Това — прошепнало момичето със затворени очи — е божествено!

— Какво? — изкрещял в ухото му Ланселот, тъй като на целия джангър отгоре сега и оркестрантите загръмогласничали като вълци при пълнолуние.

— Божествено! — креснало и момичето. — Ти наистина си знаменит танцьор!

— Знаменит какво?

— Танцьор!

— Кой?

— Ти!

— Браво! — изревал Ланселот и много му се приискало — колкото и да обичал музиката — оркестърът да престане да дъни по пода със земекопни машини.