Робърт Шекли - Езикът на любовта

Един следобед след лекциите Джеферсън Томс влезе в близкото кафене, за да пийне малко кафе и да учи. Той седна с философските текстове, спретнато натрупани пред него, и видя момичето, което управляваше робосервитьорите. Тя имаше очи с цвят на пушек и коси с цвят на изгорелите газове, излитащи от реактивния двигател на ракета. Фигурата й бе стройна, но леко закръглена и зяпайки я, Томс усети бучка в гърлото си и внезапен спомен за есен, вечер, дъжд и светлина от свещи.

Така дойде любовта за Джеферсън Томс. Въпреки че обикновено бе много сдържан младеж, той се оплака от обслужването на роботите само за да се срещне с нея. Когато се срещнаха обаче, той не говореше много, тъй като бе завладян от чувствата си. Все пак успя да я покани на среща.

Момичето, чието име бе Дорис, бе странно затрогнато от чернокосия студент и прие веднага. И тогава започнаха проблемите на Джеферсън Томс.

Той намираше любовта много приятна, но все пак смущаваща, въпреки задълбочените си философски изследвания. Но любовта бе нещо обезпокояващо, дори във времето на Томс, когато космическите лайнери преодоляваха пространството между отдалечените светове, болестите бяха унищожени, войната бе немислима и почти всички проблеми на човечеството бяха решени.

Старата Земя бе в по-добра форма откогато и да било. Градовете блестяха от пластмаса и неръждаема стомана. Малкото останали гори бяха грижливо отглеждани островчета зеленина, където човек може да отиде на пикник и да се чувства в пълна безопасност, защото всички животни бяха прибрани в хигиенични зоологически градини, които пресъздаваха техните условия за живот със завидно майсторство.

Дори климатът на Земята бе овладян. Фермерите получаваха своята квота от дъжд между три и три и половина сутринта, хората се събираха по стадионите, за да гледат програма от залези, а на специална арена като част от празника на Световния мир веднъж годишно се произвеждаше торнадо.

Но любовта бе объркваща както винаги и Томс намираше това за смущаващо.

Той просто не можеше да изрази чувствата си с думи. Фрази като „обичам те“, „обожавам те“, „луд съм по теб“ бяха вече изтъркани и неподходящи. Те не можеха да изразят дълбочината на чувствата му, а направо ги обезценяваха, тъй като всички песни и второкачествени филми бяха изпълнени с подобни изрази. Хората ги използваха във всекидневните си разговори и казваха колко много обичат пържоли, обожават залезите или са луди по тениса.

Всяка клетка на Томс се противопоставяше на това. И той се зарече, че никога няма да говори за любовта с думи, които се използват за пържоли. Но за свое учудване разбра, че няма как да го каже по друг начин.

Той сподели проблема си с професора по философия.

— Господин Томс — каза професорът, размахвайки очилата си, — любовта , хммм… както обикновено я наричат, все още не е предмет на нашите наблюдения. Няма достатъчно изследвания в тази област, като изключим само така наречения „език на любовта“ на тиянийската раса.

Това не беше от голяма полза. Томс продължи да се възхищава от любовта и да мисли за Дорис. През дългите вечери край градинската й порта, когато сенките от оградата падаха върху лицето й, Томс се мъчеше да й каже какви чувства изпитва към нея. И тъй като не можеше да използва обикновените изразни средства, той пробва по-екстравагантен начин:

— Изпитвам към теб — казваше й той — чувствата, каквито би изпитвала една звезда към планетата си.

— Колко прекрасно! — отговаряше тя, поласкана от сравнението с нещо толкова космическо.

— Нямах това предвид — противеше се Томс — Чувството, което се опитвах да изразя, беше по-скоро… Ами например, когато ходиш, ми напомняш за…

— За какво?

— За кошута на горска поляна — отговори Томс намръщено.

— Колко очарователно!

— Не. Не беше предвидено да бъде очарователно. Опитвам се да изразя сковаността, присъща на младостта, и все пак…

— Но, скъпи, аз не съм скована. Учителката ми по танци…

— Нямах предвид скованост . Но същината на непохватността… е като…

— Разбирам — каза тя.

Но Томс знаеше, че тя не разбира.

И така, наложи се да се откаже от екстравагантността. Скоро обаче разбра, че не може да каже нищо важно на Дорис, защото то или не беше това, което искаше да каже, или изобщо не се приближаваше до темата.

Момичето започна да се тревожи от дългите унили мълчания, които се настаняваха между тях.