Херман Хесе - Игра на сенки (Приказки за любовта)

Широката челна фасада на замъка беше от светлив камък и големите й прозорци гледаха към Рейн и Рид, а надалеч — към бляскав просторен пейзаж от води, тръстики и върби, още по-отдалечени синкавите гористи хълмове очертаваха нежно загатната дъга, следваща движението на облаците, чиито светли замъци и околните имения се виждаха да блестят само при топъл вятър, тогава в далнината те изглеждаха малки и бели. Фасадата на замъка се отразяваше в тихо течащите води, суетна и доволна като млада жена. Над водите декоративни храсти спускаха светлозелени вейки, почти ги докосваха. Надлъжно покрай стените се полюшваха бяло боядисани гондоли за разходка по течението. Тази ведра слънчева страна на замъка беше необитаема. Откакто баронесата бе изчезнала, стаите стояха празни, само най-малката — не. В нея живееше, както и преди, поетът Флориберт. Господарката бе донесла на своя мъж и на замъка позор и от нейната весела многобройна свита не беше останало нищо, освен белите лодки и кроткият стихоплетец.

Откакто го бе сполетяло нещастието, господарят на замъка живееше в задната страна на постройката. Там над тесния двор хвърляше мрачна сянка огромна, несвързана с нищо открита кула, останала от римско време, стените й бяха тъмни и влажни, прозорците тесни и ниски. Близо до сенчестия двор започваше мрачният парк с големи групи от стари яворови дървета, стари тополи и стари буки.

Поетът живееше в самота, която никой не нарушаваше. На своята слънчева страна той се хранеше в кухнята и често не виждаше барона дни наред.

— В този замък ние живеем като сенки — каза той на един млад приятел, който го посети веднъж и който в неприветливите помещения на мъртвата къща издържа един-единствен ден. Навремето Флориберт бе съчинявал за обществото на баронесата притчи и галантни стихове, а след разпръскването на веселата група бе останал тук, без да го канят, без да го питат, защото неговата скромна душа се страхуваше много повече от пътищата на света и борбата за хляба, отколкото от самотата на тъжния замък. Отдавна вече той не пишеше никакви стихове. Когато при западен вятър наблюдаваше реката, жълтата Рид, и още по-нататък широкия кръг на синкавите планини и скитанията на облаците, когато вечер в стария парк чуваше как високите дървета се превиват, той се замисляше над стихове, над поезия, за която вече нямаше думи и нивга нямаше да бъде написана. Едно от тия стихотворения се наричаше „Диханието на Бога“ и се отнасяше за топлия южен вятър, а друго бе назовано „Душевна утеха“ — просто наблюдение за цветните пролетни ливади, Флориберт не можеше да декламира или да пее тези стихове, тъй като те бяха без думи, но той мечтаеше и понякога ги усещаше, най-често вечер. В останалото време прекарваше дните си обикновено в селото, където играеше с малките руси деца или пък разсмиваше младите жени и девойки, сваляйки пред тях шапка, сякаш бяха благородни дами. Най-щастливият му ден бе този, в който го срещаше госпожа Агнес с финото девиче лице. Той я поздравяваше с дълбок поклон, а хубавата жена кимваше и се усмихваше, вглеждаше се в смутените му очи и усмихната продължаваше своя път като слънчев лъч. Госпожа Агнес живееше в единствената къща, която стигаше до подивелия парк на замъка и някога е била жилище на кавалерите на барона. Баща й бил лесничей и получил къщата подарък, заради някакви особени заслуги, от бащата на сегашния господар. Тя се омъжила много рано и се върнала тук като млада вдовица; сега, след смъртта на баща си, живееше в самотната къща заедно с една слугиня и една сляпа леля.

Агнес носеше прости, но красиви и винаги нови дрехи с нежни цветове, лицето й бе младо като на момиче и продълговато, тъмнокестенявата й коса на дебели плитки бе навита около красивата глава. Баронът бе влюбен в нея още преди да отблъсне жена си в позора и сега я обичаше отново. Сутрин я срещаше в гората, а вечер я возеше в лодка по реката до една колиба от тръстика край Рид. Там нейното усмихнато лице се докосваше до рано посивялата му брада и нейните нежни пръсти играеха с неговата жестока и твърда ръка на ловец.

Всеки празничен ден госпожа Агнес отиваше на църква, молеше се и даваше милостиня на просяците. Тя посещаваше бедните стари жени в селото, подаряваше им обувки, решеше техните внучета, помагаше при шиене, а когато си отиваше, в бедняшките къщи оставаше един кротък отблясък като от млада светица. Всички мъже копнееха по госпожа Агнес, а който й харесваше и идваше в подходящ час, нему можеше да му се разреши освен да й целуне ръка, да я целуне по устата, а който имаше щастие и беше красив и едър, той можеше да се осмели и нощем да се прехвърли през прозореца й.