Херман Хесе - Игра на сенки (Приказки за любовта)

Отново и отново стигаше до решението само да не се нервира, да бъде търпелива и добра и съобразно неговия начин да му създава удобства, да го кара да се чувства уютно. Може би беше уморен, може би в службата му го мъчеха неща, за които искаше да я щади. Бе толкова отстъпчив и приветлив, че тя трябваше да му благодари. Той обаче не беше нейният принц, нейният приятел, господар и брат вече, по всички мили пътища на спомена и фантазията тя вървеше отново сама, без него, и пътищата бяха станали тъмни, защото в техния край вече не стоеше тайнствено бъдеще.

Звънецът проехтя, стъпките на съпруга се разнасяха в коридора, вратите се отвориха и той влезе. Тя го поздрави и отвърна на целувката му.

— Добре ли си, съкровище?

— Да, благодаря, а ти?

Тогава отидоха до масата.

— Е, ще бъде ли подходящо за теб, ако тази вечер Лудвиг дойде у дома?

— Естествено, щом ти го желаеш.

— Бих могла след това да му телефонирам. Знаеш, аз едва ли вече го очаквах.

— Какво именно?

— Новата музика. Нали неотдавна той разказа, че е заучил онези нови сонати и вече може да ги свири. Те трябва да са твърде трудни.

— Ах да, от новия композитор, нали?

— Да, Регер се казва той. Следва да са забележителни неща, очаквам ги с ужасно напрежение.

— Да, нали ние ще ги чуем. Но нов Моцарт той няма да бъде.

— Следователно до довечера. Трябва ли да го поканя и на вечеря?

— Както желаеш, малката ми.

— Любопитен ли си да чуеш Регер?

— Лудвиг говори за него толкова въодушевено. Е, да, човек винаги с удоволствие слуша нещо ново. Лудвиг може би е малко по-ентусиазиран, нали? Но в края на краищата той разбира от музика повече от мен. Щом като половината от деня прекарва в свирене на пиано.

Когато бе поднесено черно кафе, Хедвиг му разказа история за две сипки, днес ги бе видяла в градината. Той я слушаше благосклонно и се усмихваше.

— Какви хрумвания имаш! Би могла да станеш писателка.

После мъжът тръгна за службата. А тя гледаше след него от прозореца, тъй като това му бе приятно. По-късно Хедвиг се залови за работа. В книжката за разходите нанесе последната седмица, разтреби кабинета на мъжа си, избърса зелените растения и най-сетне взе едно ръкоделие, докато настане време отново да погледне в кухнята.

Мъжът й се върна към осем часа и веднага след него дойде Лудвиг, брат й. Той се ръкува със сестра си, поздрави своя зет и повторно улови ръцете на Хедвиг. Докато вечеряха, братът и сестрата разговаряха оживено и с удоволствие. Съпругът от време на време подхвърляше по някоя дума и на шега играеше ролята на ревнивец. Лудвиг се хвана, тя обаче не каза нищо, но стана замислена, чувстваше, че между тримата чуждият действително бе мъжът й. Лудвиг принадлежеше към нея, той имаше същия маниер, същия дух, същите спомени, каквито и тя, говореше същия език, схващаше и отвръщаше на всяка малка закачка. Когато брат й биваше тук, тогава я обгръщаше домашна атмосфера, всичко, което тя носеше в себе си от родния дом, беше отново както преди, всичко бе отново истинско и живо и беше приветливо търпяно от нейния мъж, но всъщност той не отвръщаше, а може би и не го разбираше. Още седяха на чаша червено вино, когато Хедвиг предупреди и отидоха в салона. Тя отвори рояла и запали светлините. Брат й остави настрана цигарата и отвори нотите си. Дилениус се изтегна в едно ниско кресло с облегалки за ръцете и постави до себе си масичката за пушене. Хедвиг зае място встрани до прозореца.

Лудвиг каза още няколко думи за новия композитор и неговата соната. Тогава за момент стана съвършено тихо. И той засвири.

Хедвиг слушаше първите тактове внимателно, музиката я докосна странно и особено. Погледът й не се отклоняваше от Лудвиг, чиито тъмни коси понякога проблясваха на светлината на свещите. Скоро обаче в необикновената музика тя долови силен и изтънчен дух, който я увлече и окрили, тъй че покрай подводни скали и неразбираеми пасажи можеше да ги преодолее, да разбере и съпреживее творбата.

Лудвиг свиреше, а тя виждаше просторна тъмна водна шир да се вълнува с големите тактове. Ято едри силни птици приближи с шумни удари на крилете, прадалечни и мрачни. Бурята ехтеше глухо и от време на време хвърляше пенливи гребени на вълните, които във въздуха се разбиваха на много малки перли. В кипежа на вълните, в шума на вятъра и на големите птичи криле звучеше нещо тайнствено, пееше ту с голям патос, ту с нежен детски глас една песен, мила съкровена мелодия. Черни облаци се носеха като разпуснати кичури, помежду им в дълбокото златно небе се мяркаха чудни гледки. По огромни талази яздеха морски чудовища със страховити очертания, но върху малките вълни играеха нежни, вълнуващи хороводи от ангелчета с комично дебели ръце и крака и детски очи. И чудовищното биваше надмогнато от чаровното, със засилващо се вълшебство картината се превръщаше в леко, въздушно освободено от тежест междинно царство, където в една своя, наподобяваща лунна светлина, съвсем нежни същества се носеха като елфи, танцуваха въздушен хоровод и при това с чисти кристални гласове пееха, блажено леки, безболезнено разсейвани тонове.