Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Намерението ни е в този труд да съхраним малкото, което успяхме да издирим за житието на Йозеф Кнехт, на Ludi Magister Josephus III 1 1 Магистър на играта Йозеф III (лат.). — Б.пр. , както бива наричан в архивите на играта на стъклени перли. Не затваряме очи пред обстоятелството, че опитът ни донякъде влиза, или поне така изглежда, в противоречие с господстващите закони и обичаи на духовния живот. Нали тъкмо заличаването на индивидуалното, възможното включване на отделната личност в йерархията на възпитателните инстанции и на науките е един от висшите принципи на нашия духовен живот. И този принцип, сам дълголетна традиция, е прилаган толкова широко, че днес изобщо е трудно, понякога невъзможно, да се открият подробности от биографиите или характерите на отделни лица, служили славно на споменатата йерархия; в твърде много от случаите вече не могат да се установят дори личните имена. Но към особеностите на духовния живот на нашата провинция спада и това, че в йерархическата му структура се съдържа идеалът за анонимност и той плътно се приближава до осъществяването на този идеал.

И ако въпреки всичко бяхме настоятелни в опитите си да установим нещо за живота на Ludi Magister Josephus III и да нахвърлим и очертаем картината на неговата индивидуалност, то го правехме не от култ към личността или неподчинение на обичаите, а, напротив, както и вярваме, само в смисъла на дълг към истината и науката. Стара е мисълта: колкото по-рязко и непреклонно формулираме една теза, толкова по-неудържимо тя предизвиква антитеза. Одобряваме и почитаме идеите, в чиято основа е положена анонимността на нашите власти и на духовния ни живот. Ала един поглед към предисторията на този живот, именно към развитието на играта на стъклени перли, ни показва необоримо, че всяка фаза на еволюция, всяко обновяване, всяка промяна, всеки важен прелом, независимо дали се тълкуват като напредване или запазване на съществуващото, неотменно ни показват наистина не своя единствен и същински вдъхновител, но все пак неговия най-ясен образ тъкмо в лицето на онзи, който въвежда промяната, става оръдие на преобразяването и усъвършенстването.

Несъмнено нашето днешно разбиране за личност се отличава много от понятието, което в далечни времена са си създали биографи и историци. За тях и особено за авторите, живели в епохи, когато склонността към биографичното е силно изразена, изглежда, така би могло да се каже, същественото в личността е било това, което се отклонява от нормата или я разчупва, неповторимото, да, често направо патологичното, докато ние, съвременните хора, заговаряме за значителна личност едва тогава, когато срещнем човек, комуто се е удало без странности или каквото и да е оригиналничене, по възможност най-съвършено да включи своето „аз“ в общността и по възможност най-съвършено да служи на свръхличното. Вгледаме ли се по-внимателно, ще видим, че още древността познава този идеал: например образът на „мъдрите“ или „съвършените“ у старите китайци или идеалът на Сократовото учение за добродетелта едва се различава от нашия днешен идеал; подобни принципи са познавали и някои големи духовни организации като Римската църква по времето на най-великото си могъщество и не един от най-именитите й представители като свети Тома Аквински ни изглежда, подобно на ранногръцките скулптури, по-скоро съвършен образ на един тип, отколкото на отделна личност.