Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Четели се и реферати, накратко трябва да поговорим и за тази благородна разновидност на литературната притурка. Специалисти, както и духовни обирджии, предлагали на бюргерите от онова време, които още много държели на ограбеното от някогашния си смисъл понятие образование, освен статийки и голям брой реферати не само като тържествени речи при особени случаи, но в дива конкуренция и в невъобразимо количество. Тогава жителят на средноголемия град или жена му поне веднъж в седмицата можели да слушат реферати, а в огромните градове почти всеки ден; в тях им поднасяли теоретически знания по някаква тема: за произведения на изкуството, за поети, учени, изследователи, пътешественици; реферати, при които слушателите оставали съвсем пасивни, но мълком се предполагало у тях някакво отношение към съдържанието, някакви предварителни познания и подготовка, способност да ги възприемат, без това в повечето случаи действително да било така. Тогава имало и забавни, темпераментни или изпълнени с остроумия реферати например за Гьоте, как в син фрак слиза от пощенската кола и съблазнява щрасбургските или вецларските момичета; за арабската култура, при което безредно, сякаш в чаша за зарове се въртели думи от интелектуалната мода и всеки се радвал, ако поне приблизително отгатнел една от тях. Слушали реферати за поети, чиито произведения никога не били чели, а и не мислели да четат, присъствали при показ на изображения посредством прожекционни апарати и се борели също както в литературните притурки на вестниците с поток от откъслечни, лишени от смисъла им образователни стойности и отломки от знания. Накъсо, вече се възправяли плътно пред онова ужасно обезценяване на словото, предизвикало първоначално тайно, и в съвсем малки кръгове, героично-аскетическо насрещно течение, което скоро след това станало открито и могъщо и дало начало на нова самоовладяност и достойнство на духа.

Несигурността и цялата лъжовност на духовния живот в онова време, в някои отношения той все пак показвал енергия и величие, ние, днешните хора, тълкуваме като симптом на ужаса, обзел духа, когато в края на една епоха на привидни победи и благополучие той изведнъж се намерил лице в лице с пълното разорение: страшна материална нужда, време на политически и военни бури и най-неочаквано избуяло недоверие към себе си, към собствената сила и достойнство, дори към личното съществуване. Но и при това в оня период на гибелна настроеност се появили още някои много високи духовни постижения, между другото, и наченките на една наука за музиката, на която сме благодарни наследници. Колкото е лесно произволно взети отрези от миналото да се подредят красиво и смислено в световната истории, толкова всяко съвремие е неспособно да потърси собственото си място; тогава, при бързото приземяване на духовните стремежи и постижения до едно съвсем скромно равнище, именно сред хората на духа се разпространили ужасна несигурност и отчаяние. Тъкмо в този момент открили (още от времето на Ницше тук и там има предчувствия за това откритие), че младостта и творческият период на нашата култура са отминали, че са настъпили старост и вечерен здрач, и това изведнъж почувствано от всички и от мнозина рязко изразено прозрение хвърля светлина върху толкова много заплашителни белези на времето: опустошително механизиране на живота, дълбоко падение на морала, безверие у народите, притворство в изкуството. И както в онази чудна китайска приказка зазвучала „музиката на залеза“, десетилетия трептенето й замирало постепенно подобно дълго ехтящ бас на орган, прониквало като корупция в училищата, списанията, академиите, просмуквало се като меланхолия и душевна болест у повечето художници и критици на времето, на които още гледали сериозно, вилнеело като дива и дилетантска свръхпродукция във всички изкуства. Проявявали различно отношение към този вече нахлул враг, той не можел да бъде прогонен със заклинания. Горчивата истина била схващана мълком и понасяна стоически, така постъпвали някои от най-добрите хора. Опитвали да я представят за лъжа, в добавка и литературните вестители на учението за залеза на културата предлагали места, открити за атака; освен това, който подемал борба срещу вдъхващите страх пророци, намирал отклик и влияел на бюргерите, защото на тях им изглеждало не по-малко дръзко и непоносимо, културата, която до вчера мислели, че притежават и с която така се гордеели, вече изобщо да не съществува, обичаното образование, обичаното изкуство повече да не е истинско образование и истинско изкуство, отколкото внезапните инфлации на парите и революциите като заплаха за капиталите им. Съществувало още едно, цинично отношение към разпространеното настроение за гибел, отивали да танцуват и обявявали за старомодна глупост всяка грижа за бъдещето, в прочувствени писания пеели за близкия край на изкуството, науката, езика, с някакво сладострастие на самоубийци в света на забавното четиво, който сами си създали от хартия, установявали пълна деморализация на духа, инфлация на понятията и се държали така, като че ли с цинично спокойствие или вакханско въодушевление наблюдавали как загиват не просто изкуството, духът, нравите, честността, а Европа и дори „светът“. Добрите хора били завладени от един мълчаливо сърдит, лошите — от злорад песимизъм; първо трябвало да се разруши всичко отживяло и чрез политиката и войната да се извърши известно преустройство на света и морала, преди културата да бъде способна за действително самонаблюдение и отново да заеме мястото си.