Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Все пак тази култура не изживяла преходните десетилетия в сън, а тъкмо по време на упадъка и привидното й самоотричане чрез художници, професори и писачи за литературните притурки в съвестта на отделни личности тя стигнала до най-зорко бдение и самопроверка. Още в разцвета на вестникарските литературни притурки навред имало личности или малки групи, решени да останат верни на духа и с всички сили да спасят за бъднините едно ядро от добри традиции, благонравие, методичност и интелектуална съвест. Днес, доколкото тези процеси могат да бъдат опознати, изглежда, че самопроверката, опомнянето и съзнателната съпротива срещу разрухата са протичали главно в две линии. Творческата съвест на учените се спасявала в изследванията и методите на историята на музиката, тъй като тази наука точно тогава си пробивала път, а в света на вестникарските литературни притурки два завоювали си известност кръжеца създали елитен, образцово чист и добросъвестен метод за работа. И сякаш съдбата пожелала утешително да приветства малочислената смела кохорта, тъкмо в най-мрачното време станало онова прелестно чудо, само по себе си случайност, но въздействащо като божествено потвърждение — намирането на единадесет ръкописа на Йохан Себастиан Бах, принадлежали някога на сина му Фридеман! Втора точка на съпротивата срещу израждането бил съюзът на ония, които странствали из Изтока, чиито братя залягали не толкова на интелектуалното, колкото на душевното целомъдрие, грижели се за благочестието и страхопочитанието — от тази страна нашата днешна форма на грижа за духа и играта на стъклени перли получава важни подтици, главно що се отнася до чистата съзерцателност. Странствалите из Изтока имат дял и за новите възгледи, проникнали в сърцевината на нашата култура и възможностите за по-нататъшното й съществуване по-малко чрез научно-аналитичните постижения и повече чрез способността си, почиваща върху старите тайни упражнения за магическо проникване в далечни времена и състояния на духа. Сред тях се намирали примерно музиканти и певци, които уверявали, че притежават способността да изпълняват музика от по-ранни епохи в съвършената й първозданна чистота, да речем, музикална творба от хиляда и шестстотин или хиляда шестстотин и петдесета година, да свирят и пеят тъй, сякаш още били непознати всички придошли по-късно моди, изтънченост, виртуозност. Това било по времето, когато всички занимаващи се с музика били обзети от търсаческата страст за динамика и сравнения и заради изпълнението и „тълкуването“ на диригентите почти забравили музиката, нечувано, разправя се, че когато оркестър от странствали из Изтока за пръв път изпълнил публично сюита от времето преди Хендел съвсем без кресчендо и декресчендо, с наивитета и целомъдрието на друго време и друг свят, част от слушателите не схванали нищо, а други се заслушали и мислели, че за пръв път в живота си чуват музика. Един от братството построил в съюзния салон между Бремгартен и Марбио орган, точно такъв, какъвто Йохан Себастиян Бах би поръчал да му направят, ако имал средства и възможност за това. Създателят на органа, по принцип, валиден още тогава за братството, запазил в тайна своето име, се нарекъл Зилберман като предшественика си от осемнайсетото столетие.

С това ние се приближаваме до изворите, от които е възникнало нашето днешно понятие за култура. Между най-важните били: най-младата от науките — историята на музиката и музикалната естетика, освен тях и последвалият наскоро разцвет на математиката, към всичко добавила капка елей мъдростта на странствалите из Изтока в най-тясна връзка с новото схващане и осмисляне на музиката, с онова колкото бодро, толкова и отчаяно, смело отношение към проблема за възрастта на културата.

Би било безполезно да говорим тук много за това, тези неща са известни всекиму. Най-важното постижение от тази нова нагласа, нещо повече, нова структура на културния процес, бил един, отиващ много далеч отказ от създаването на художествени произведения, постепенното избавяне на хората на духа от светския водовъртеж и не по-малко важното, цветът на всички успехи — играта на стъклени перли.

При възникването на играта върху нея упражнило най-голямото въобразимо влияние задълбочаването на музикознанието, настъпило още наскоро след хиляда и деветстотната година, в най-бурния разцвет на вестникарските литературни притурки. Ние, наследниците на тази наука, сме убедени, че познаваме по-добре, а в известен смисъл дори и разбираме по-добре, музиката на големите творчески столетия, особено от седемнадесети и осемнадесети век, отколкото хората от всички предишни епохи (включително и епохата на класическата музика). Естествено ние, потомците, се отнасяме към класическата музика коренно различно от хората, живели в творческите епохи: нашата одухотворена и невинаги достатъчно свободна от тъгата на примирението почит към истинската музика се отличава напълно от прелестната наивна радост при музикалните занимания в ония времена; склонни сме да им завиждаме като на по-щастливи, колкото пъти заради самата музика забравим състоянията и съдбите, на които я дължим. Вече от поколения, както става почти през цялото двадесето столетие, ние виждаме голямото и трайно постижение на културния период, който лежи между края на Средновековието и нашето време не във философията или в поезията, а в математиката и музиката. Откакто, поне най-общо, се отказахме да се състезаваме по творчество с нявгашните поколения, откакто скъсахме и с култа и надмощието на хармоничното и на чисто чувствената динамика в музицирането, господствала в течение на две столетия при музикалните изпълнения от времето на Бетховен и появата на романтизма — вярваме, че виждаме картината на културата, чиито наследници сме, по-чиста и поточна, разбира се, по свой начин, по нашия нетворчески, епигонски, но почтителен начин. Вече не познаваме нищо от разгулната творческа наслада на ония времена, за нас е почти неразбираема пиеса как в петнадесетото и шестнадесетото столетие музикалните стилове са могли толкова дълго да съхранят неизменна чистота, как сред гигантската маса на създадената тогава музика явно изобщо не може да се намери нищо лошо, как още в осемнадесетото столетие, столетието на начеващата дегенерация, лумва фойерверк от стилове, моди и школи, бързопреходни, сияйни, със съзнание за достойнство, но ние вярваме, че в това, което днес наричаме класическа музика, сме познали тайната, духа, добродетелта и благочестието на нявгашните поколения и сме ги взели за образец. Днес например не държим особено или никак на теологията и религиозната култура от осемнадесетия век или на философията на Просвещението, но в кантатите, пасионите и прелюдиите на Бах виждаме последното извисяване на християнската култура.