Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Всъщност отношението на нашата култура към музиката има още един прастар и високо почитан образец, на който играчите на стъклени перли засвидетелстват голямо уважение. Спомняме си, че в приказната страна на китайските „древни императори“ на музиката била отредена водеща роля в светския и духовен живот, благосъстоянието на музиката се отъждествявало с благосъстоянието на културата и морала, дори на империята, а диригентите трябвало строго да бдят за съхраняването и чистотата на „древните тоналности“. Замирала ли музиката, това било сигурен признак за залез на управлението и държавата. И поетите разправят страшни приказки за забранените, дяволски и отблъскващи небето тоналности, например тоналността на Цин Шан и Цин Цъ, „музиката на гибелта“, при чието греховно подемане в императорския палат небето веднага притъмняло, стените затреперали и рухнали, погълнали владетел и царство. Вместо много други думи на древни автори ще приведем тук няколко откъса от главата за музиката в „Пролет и есен“ на Лю Бу-уей:

„Произходът на музиката е твърде далечен. Тя възниква от отмереността и се корени във великото единно начало. Великото единно начало създава два полюса; двата полюса дават силата на тъмното и светлото.

Когато в света цари мир, когато всички неща са в покой и в превращенията си всички следват своя предводител, тогава музиката може да бъде съвършена. Ако страстите и ламтежите не вървят по неверни пътища, тогава музиката може да се усъвършенства. Съвършената музика има своите извори. Тя се поражда от равновесието. Равновесието се поражда от справедливостта, справедливостта — от смисъла на света. Затова за музиката можем да говорим само с човек, разбрал смисъла на света.

Музиката се крепи на хармонията между небе и земя, на съзвучието между мрачно и светло. Държавите, които клонят към заник, и хората, узрели за гибел, разбира се, също имат своя музика, но тяхната музика не е ведра. Затова: колкото по-крещяща е музиката, толкова по-меланхолични стават хората, толкова по-застрашена бива страната, толкова по-дълбоко потъва владетелят. По този начин чезне и същината на музиката.

Това, което всички свети владетели са ценели в музиката, е нейната ведрост. Тираните Дзуе и Джоу Цин държали на крещящата музика. Те смятали силните звуци за красиви и въздействието им върху масите за интересно. Стремели се към нови и странни звукови ефекти, към тонове, още нечувани от никое ухо; тези тонове се мъчели да се надвишат взаимно и прекрачвали мярка и цел.

Причината за упадъка на държавата Чжоу е в откриването на магическата музика. Такава една музика е достатъчно шумна, но в действителност много далеч от музикалната същина. И тъй като се е отдалечила от същината на истинската музика, не е ведра. А щом музиката не е ведра, то народът мърмори и на живота се нанася ущърб. Всичко това става, защото не се разбира същината на музиката и се търсят само крещящите звукови ефекти.

Затова пък музиката на благополучните векове е спокойна и ведра и управлението им — сдържано. Музиката на една тревожна епоха е неспокойна и мрачна, управлението й — погрешно. Музиката на една залязваща държава е прочувствена и тъжна, а управлението й — застрашено.“

Изразите на този китаец ни насочват и сега твърде определено към произхода и същинския, почти забравен смисъл на всяка музика. В праисторическите времена подобно на танца и всяко друго изкуство музиката била вълшебно средство, едно от старите и узаконени средства на магията. Започвайки с ритъма (пляскане с ръце, потропване, чукане с дърво, най-ранно изкуство на ударни инструменти), тя била силно и изпитано средство да „настрои“ веднага неколцина или цяло мнозинство, да приведе в еднакъв ритъм тяхното дишане, пулсирането на сърцата и състоянието на душите, да им вдъхне смелост за призив и заклинание на вечните сили, за танц, надпревара, завоевателен набег, свещенодействие. И тази първична, праначална, чиста и свръхмогъща същност, същността на вълшебството, музиката съхранила много, много по-дълго, отколкото другите изкуства, спомняме си големия брой изказвания на историци и поети върху музиката, от гърците до Гьотевата новела. На практика маршът и танцът никога не са губили значението си. Но нека се върнем отново към истинската ни тема!

За наченките на играта на стъклени перли ще разкажем накратко и най-същественото. Тя възникнала, както ни се струва, едновременно в Германия и Англия и в двете страни като упражнение за ония малки групи музиколози и музиканти, които работели и учели в новите музикално-теоретически кръжоци. И ако се сравни началното състояние на играта с по-късното и днешното, ще се види, че те не си приличат напълно, сякаш се сравнява нотно писмо от времето преди хиляда и петстотната година и неговите примитивни нотни знаци, между които липсват дори чертичките, отделящи всеки такт, с партитура от осемнадесетото столетие или дори с някоя от деветнадесетото, с объркващото множество съкращения, които обозначават динамиката, темпа, фразировката и тъй нататък и често превръщат отпечатването на такива партитури в тежък технически проблем.