Херман Хесе - Игра на сенки (Приказки за любовта)

Сега обаче изглеждаше, че те вече не бяха ангелски озарени елфи, които пееха сред бели светлини и се носеха, а сякаш бе един човек, който разказваше или мечтаеше за тях. Една тежка капка копнеж и човешка мъка, която не може да се уталожи, тичаше през огрения от духовно сияние свят на красивата, възникнала вместо рая мечта на хората, не по-малко блестяща и красива, но придружавана от дълбоките звуци на неутолима носталгия. Така човешкото удоволствие произтича от детско удоволствие; усмивката, която не познава бръчките, е изчезнала, въздухът обаче е станал по-съкровен и болезнено сладък.

Бавно се стопяваха прелестните песни на елфите в морския прибой и отново могъщи се надигаха борбен тътен, страст и стремеж за живот. И с разлива на една последна висока вълна песента завърши. В пианото звучеше приливът в тих, бавно замиращ резонанс и отзвучаваше, настана неизмерима тишина. Лудвиг продължи да седи приведен, заслушан. Хедвиг, затворила очи, се бе облегнала в стола, сякаш унесена в сън.

Най-после Дилениус се изправи, върна се в трапезарията и донесе на Лудвиг чаша вино.

Лудвиг стана, благодари и отпи една глътка.

— Е, зетко — каза той, — какво мислиш?

— За музиката ли? Да, беше интересна и ти отново свири бележито. Трябва страшно да си се упражнявал.

— А за сонатата?

— Видиш ли, то е въпрос на вкус. Аз не съм срещу всичко ново, но за мен тя е твърде оригинална. Вагнер още ми харесва…

Лудвиг искаше да отговори, тогава сестра му се приближи до него и положи ръка на рамото му.

— Остави, това действително е въпрос на вкус.

— Нали? — извика мъжът й зарадван. — Защо трябва да спорим. Е, шурей, една пура?

Лудвиг някак смутено гледаше в лицето на сестра си. Тогава разбра, че тя бе обсебена от музиката и че ще страда, ако продължат да говорят за нея. Едновременно обаче той за пръв път прозря, че Хедвиг смята: трябва да щади мъжа си, защото нещо му липсва, което за нея е потребно и вродено. И тъй като изглеждаше тъжна, преди да си тръгне за вкъщи, той попита:

— Хеде, не ти ли е добре?

Тя поклати глава.

— Скоро ти трябва отново да ми изсвириш това, единствено за мене. Искаш ли?

Тогава Хедвиг изглеждаше отново доволна и след известно време Лудвиг успокоен си тръгна към дома.

Но тази нощ тя не можа да спи. Знаеше, че мъжът й не я разбира, и се надяваше да може да понесе това. Ала тя все отново и отново чуваше въпроса на Лудвиг: „Хеде, не си ли добре?“, и мислеше, че трябваше да му отговори с лъжа, за пръв път с лъжа.

И вече й се струваше, че едва сега напълно бе загубила своя роден край, чудесната си младежка свобода и цялата безболезнена светла веселост на рая.

1906

На Мустакерщрасе живееше една млада жена, която, поради злополука, наскоро след сватбата бе загубила своя мъж, и сега, бедна и изоставена, седеше в малката стаичка и очакваше детето, което нямаше да има баща. И тъй като тя бе съвсем сама на този свят, всичките й мисли кръжаха около очакваното дете и нямаше нищо по-красиво и чудесно, и будещо завист, което тя не бе помислила, пожелала и мечтала за това дете. Каменна къща с огледални прозорци, градина с водоскок й изглеждаха тъкмо достатъчно добри за детето, а що се отнасяше до бъдещето му, то трябваше да бъде най-малкото професор или крал.

Редом с бедната госпожа Елизабет живееше един стар човек, когото само рядко виждаха да излиза и тогава той беше дребен, сив мъж, с шапка като на скитник и със зелен чадър, чиито пръчки бяха направени от рибена кост, както някога са се правили. Децата се страхуваха от него, а възрастните мислеха, че той може би има свои причини така да се усамотява. Често дълго време никой не го виждаше, но понякога вечер от неговата ниска порутена къща се чуваше хубава музика, сякаш звъняха много малки нежни инструменти. Тогава, ако минаваха покрай къщата, децата питаха майките си дали вътре не пеят ангели, или може би русалки, а майките не знаеха нищо и казваха, не, не, това трябва да е някаква свиреща кутийка.

Този дребен човек, към когото съседите се обръщаха с „господин Бинсвангер“, имаше странно приятелство с госпожа Елизабет. Те почти никога не си говореха един с друг, но дребният възрастен господин Бинсвангер всякога я поздравяваше най-приветливо, щом минаваше покрай прозорците на съседката си, и тя му кимаше в отговор благодарна и също го обичаше и двамата си мислеха: ако някога ми тръгне съвсем зле, аз положително ще се обърна за съвет към човека от съседната къща. И когато започваше да се смрачава, а госпожа Елизабет седеше сама до своя прозорец и тъгуваше за покойния си любим или мислеше за малкото си детенце, обливаше се в сълзи, тогава господин Бинсвангер лекичко отваряше едното крило на прозореца и от неговата тъмна стая долиташе тиха, сребърна, утешителна музика, която се разсейваше като лунна светлина през някакъв лек облак. Случваше се, че съседът, под чийто заден прозорец растяха няколко стари стебла гераниум, винаги забравяше да ги полива, а те все пак се зеленееха и бяха отрупани с цвят, никога нямаха ни едно увяхнало листо, защото всеки ден още на ранина госпожа Елизабет ги поливаше и почистваше.