Херман Хесе - Игра на сенки (Приказки за любовта)

Всички знаеха това, също и баронът, все пак красивата жена вървеше по своя път усмихната и с невинен поглед, като момиче, недокоснато от ничие мъжко желание. От време на време се появяваше нов любовник, внимателно се грижеше за нея като за недостигаема красавица, а тя, опиянена от своята гордост и от приятното завоевание, се удивляваше, че мъжете й се наслаждават, и се усмихваше. Тихата й къща бе разположена в края на тъмния парк, обрасъл с пълзящи рози, самотна като в горска приказка. Тя живееше в нея, излизаше и влизаше, свежа и нежна, същинска роза в лятна утрин. Един чист блясък оставаше на детинското й лице и венецът от тежки плитки на хубавата й глава. Бедните стари жени я благославяха и й целуваха ръцете, мъжете ниско й се покланяха, но се подсмихваха под мустак след нея, децата тичаха към Агнес, просеха и се радваха, ако тя погали бузите им.

— Ти защо си такава, защо? — питаше баронът понякога и я заплашваше с мрачни очи.

— Имаш ли права над мене? — питаше тя учудена и разплиташе тъмнокестенявите си коси. Най-много я обичаше Флориберт, поетът, щом я видеше, сърцето му се разтуптяваше. Чуеше ли нещо лошо за нея, ставаше мрачен, поклащаше глава и не вярваше. Ако децата говореха за нея, той засилваше и слушаше думите им като песен. И най-хубавото от неговите фантазии образи бе, че мечтаеше за госпожа Агнес. Тогава поетът извикваше на помощ всичко, което обичаше и което му изглеждаше красиво: западния вятър и синята далечина, всички грейнали пролетни ливади. Той обзираше и внасяше в тази картина целия копнеж и безполезната искрена сърдечност на своя също безполезен детински живот. В една вечер на ранното лято, след дълга тишина, мъртвият замък малко се оживи. В двора гръмко проехтя рог. Влезе кола и шумно спря. Сам с един прислужник братът на господаря на замъка дойде на гости, едър красив човек, с остра брада и гневни войнишки очи. Той плуваше по течението на Рейн, стреляше за удоволствие в сребърните чайки, често яздеше на кон до близкия град и се връщаше пиян. От време на време подиграваше добрия поет и на всеки няколко дни вдигаше врява и се караше с брат си, когото съветваше за стотици неща. Предлагаше му преустройства и нови постройки, препоръчваше му промени и подобрения. Умееше да говори добре, тъй като благодарение на своята женитба беше достатъчно богат, а собственикът на замъка бе беден и най-вече живееше в нещастие и раздразнение.

Посещението на брата тук, в замъка, беше каприз и той съжали за това още през първата седмица. Ала все пак остана и не отваряше нито дума за заминаване, толкова по-малко защото отпътуването му би било мъчително за неговия брат. Той беше видял госпожа Агнес и бе почнал да я следи. Това не продължи дълго. Ето че момичето донесе на красивата госпожа една нова рокля, подарък от непознатия барон. Не мина много и до стената на парка момичето получи от прислужника на чуждия барон писма и цветя. И отново изтекоха едва няколко дни, непознатият барон срещна госпожа Агнес в една планинска колиба в летен следобед и целуна ръката й, малката уста и бялата шия. Но когато тя минаваше през селото и той я срещнеше, с дълбок поклон сваляше ездаческата си шапка, а тя му благодареше, сякаш бе момиче на седемнадесет години. И пак отшумя кратко време и чуждият барон, който една вечер бе останал сам, видя лодка да плува срещу течението, в която имаше кормчия и една светла жена. В здрача, разбира се, любопитният не можеше със сигурност да познае, но след няколко дни вече с положителност знаеше кой беше там. Тази, която през следобеда в горската колиба бе притискал до сърцето си и бе запалил с целувки, във вечерта се носеше в лодката по тъмния Рейн заедно с брат му и изчезна с него на отвъдната страна до крайбрежните тръстики.

Чужденецът стана мрачен, сънуваше кошмари. Той бе обичал госпожа Агнес не като някаква приятна волна птичка, а като скъпоценна находка. При всяка целувка бе потръпвал от радост и удивление, че от ухажването му бе сразена толкова много нежна чистота, при това й бе дал повече, отколкото на другите жени в своите млади години, бе мислил за тази жена с благодарност и съобразителност, бе я прегръщал с нежност, а в нощта тя вървеше по тъмни пътища с неговия брат. И сега от яд той хапеше брадата си, а очите му искряха гневно.

Незасегнат от всичко, което се случваше, без да е потиснат от онова, което тайно обгръщаше унилия замък, поетът Флориберт живееше своите спокойни дни. Той не се радваше, че понякога гостът го дразни и се шегува с него, дори го измъчва, защото на подобни неща бе свикнал от предишните времена. Избягваше чужденеца, прекарваше по цели дни в селото или при рибарите по брега на Рейн, а вечер се замисляше в уханната топлина на блуждаещите си фантазии. Една сутрин видя, че край стената на двора на замъка са разцъфтели първите чайни рози. През последните три лета първите от този рядък сорт той бе слагал на прага на госпожа Агнес и сега се зарадва, че и тези ще изреже и за четвърти път ще се осмели да й ги предложи като анонимен поздрав.