Херман Хесе - Игра на сенки (Приказки за любовта)

Вече наближаваше есента и веднъж в сурова, ветровита, дъждовна вечер, когато на улицата не се виждаше жива душа, бедната жена забеляза, че е дошъл часът й, тя се страхуваше, защото беше съвсем сама. С настъпването на нощта обаче дойде една стара жена с фенер в ръката, влезе в къщата, сгря вода, подреди ленено платно и направи всичко, каквото трябваше да се направи, щом едно дете идва на света. Госпожа Елизабет безмълвно остави всичко да се случи и едва когато вече малкото беше дошло и се унасяше в първия си земен сън, увито в нови фини пелени, тя попита старата жена откъде идва.

— Господин Бинсвангер ме прати — каза старицата и след това уморената жена заспа, а когато на сутринта отново се събуди, за нея имаше приготвено сварено мляко и всичко в стаята беше чисто, разтребено, а редом лежеше малкият й син и плачеше, защото беше гладен. Но старата жена си бе отишла. Майката взе детето на гърдите си и се радваше, че то беше толкова хубаво и силно. Тя мислеше за неговия мъртъв баща, който никога нямаше да го види, и очите й се наливаха със сълзи, но притискаше до сърцето си новороденото и трябваше отново да се усмихне, така отново заспа заедно с момченцето, а когато се събуди отново, имаше сварено мляко и супа, а детето бе преповито в нови пелени. Но скоро майката беше отново здрава и силна и можеше сама да се грижи за себе си и за малкия Аугустус. Тогава се сети, че синът й би трябвало да бъде кръстен и че тя нямаше кръстник за него. Едва привечер, когато се здрачаваше и от съседната къща отново зазвуча приятната музика, тя отиде при господин Бинсвангер. Плахо похлопа на тъмната врата, а той приветливо й извика „влез“ и я посрещна, но музиката изведнъж секна, а в стаята имаше малка стара настолна лампа до една книга и всичко беше както при другите хора.

— Дойдох при вас — каза госпожа Елизабет, — за да ви благодаря, защото вие пратихте при мене добрата жена и аз искам на драго сърце да й платя, ала ще го направя, когато отново почна да работя и ще мога да припечеля нещо. Но сега имам друга грижа. Момченцето трябва да бъде кръстено и да се нарича Аугустус, както се казваше неговият баща, ала не познавам никого и не зная кой би му станал кръстник.

— Да, и аз мислех за това — отвърна съседът и поглади сивата си брада. — Би било добре, ако момчето има добър и богат кръстник, който би могъл да се грижи за него, ако някога се случи да ви тръгне зле. Но аз съм само един стар, самотен човек и имам малко приятели, затова не мога да ви посъветвам за никого другиго, ако вие не искате да вземете мен самия за кръстник.

Бедната майка се зарадва на това, благодари на дребния човек и го взе за кръстник. В следващия неделен ден те отнесоха детенцето в църквата и то беше кръстено, и тогава отново се появи старата жена и му подари един талер, а когато майката не искаше да го приеме, старицата каза:

— Вземете го, аз съм стара и имам всичко, каквото ми е потребно. Може би талерът ще му донесе щастие. А по-рано аз на драго сърце направих услуга на господин Бинсвангер, защото сме стари приятели.

После всички заедно се върнаха вкъщи и госпожа Елизабет свари кафе за своите гости, а съседът бе донесъл един сладкиш, така че се получи истинска гощавка след кръщене. Когато те изпиха кафето и хапнаха, а момченцето отдавна бе заспало, господин Бинсвангер скромно каза:

— Следователно сега аз съм кръстникът на малкия Аугустус и с удоволствие бих искал да му подаря кралски замък или торба с жълтици, но това го нямам. Мога да му подаря само един талер, който да сложа до талера на госпожа кръстницата. Междувременно онова, което мога да направя за него, трябва да се случи. Госпожа Елизабет, вие положително сте пожелали за вашето момче много хубави и добри неща. Помислете си сега какво ви се струва най-добро за него, а аз ще се погрижа то да се осъществи. Трябва да намислите едно желание за момченцето, каквото поискате, но само едно. Обмислете го добре и когато тази вечер чуете да свири моята малка музикална кутия, следва да изречете желанието в ухото на малкия, така то ще се изпълни.

Подир тези думи той се сбогува бързо и жената си тръгна заедно с него, а госпожа Елизабет остана сама и съвсем учудена и ако двата талера не бяха поставени в люлката, и ако сладкишът не стоеше на масата, тя би смятала всичко за сън. После седна до люлката, залюля детето, замисли се и премисли хубавите желания. Първо, тя искаше той да бъде богат или красив, или властен и силен, или скромен и мъдър, но при всички тия желания изпитваше известно колебание и в края на краищата си каза: „Ах, това все пак трябва да е само шега от страна на стария човек.“