Дороти Кумсън - Вкусовете на любовта

— Той не знаел какво да направи, затова дойде при мен — каза директорът. — Решихме, че ще е най-добре да се свържем с вас възможно най-бързо. Особено след като, изглежда, ще трябва да се обърнем и към социалните служби.

Сърцето ми прескача три удара при тези вълшебни думички. Бях се овладяла някак, когато секретарката се обади, оставих купчината рецепти, надраскани на различни листчета, които преглеждах, и се приготвих да чуя най-лошото. Но когато ме помолиха да дойда тук, а не в болницата и когато заварих Фийби на стола, невредима, дишаща, жива, си позволих да се отпусна малко, почти да се успокоя напълно.

Глупава жена съм аз. Позволих си да забравя, че животът всеки миг може да стане опустошителен просто така, по каприз, по прищявка, приятелско побутне, което те запраща към пропастта. Животът може да се промени пред очите ти, без да забележиш и най-малката пробойна.

— Няма лесен начин да ви го кажа, госпожо Макълрой. — Директорът още говори, сякаш споменаването на социалните служби не заслужава да ми даде малко време да го проумея, да се стегна, защото всичко се устремява към нещо, наречено Ад. — Съжалявам, че трябваше да го чуете от мен, вместо от самата Фийби. Решихме — тримата, — че така ще е най-добре.

Нужни бяха двама полицаи, за да науча, че „инцидент“ означава, че никога няма да видя отново съпруга си, тогава защо са нужни трима души, за дами кажат какво е сторила дъщеря ми?

Извръщам се да я погледна. Начинът, по който седи в подобния на лале стол — извърната от мен като слънчоглед към слънце в другата посока, — означава, че не мога да видя горната част на тялото й. Сивата плисирана униформена пола скрива коленете й; дългите сиви чорапи с тюркоазен ръб скриват всичко под коленете и изчезват в равните черни обувки. Косата й, която е обърнала към мен, е разделена на път и вързана на две съвършени бухнали афроплитки с еднакви черни ластици. Тя не прилича на непослушно дете и никога не е била. Тя прилича на момиче, което следва правилата, прави, каквото му кажат, и е ужасено , че е извратено в кабинета на директора.

Знам какво си направила , казвам й мислено.

Директорът пак се прокашля и аз се извръщам към него. Би трябвало да знам името му, но не го знам. Това късче информация се е изплъзнало от главата ми, заменено от знанието за стореното от моята четиринайсетгодишна дъщеря. Няма нужда той да ми каква нищо, защото аз вече знам какво се е случило.

Той все пак го казва:

— Госпожо Макълрой. Опасявам се, че Фийби е бременна в четвърта седмица.

Пръстите ми стискаха силно подлакътниците, тялото ми се залепи към седалката, когато самолетът, полет 4867 за Лисабон, отскочи рязко вляво и после веднага се люшна надясно. Точно затова мразех да летя. Точно затова мислих толкова дълго дали наистина, ама наистина трябва „да се махна от всичко“. Не бях сигурна, че нуждата да избягам от тревогата и стреса у дома си струва това. Дали си струва риска да се озова затворена в метална кутия с мисълта за клатушкането във въздуха, за очакването самолетът да се плъзне в по-спокойно небе или внезапно да се втурне надолу, докато аз пищя, плача или се моля пред лицето на неизбежната смърт.

Върви в Португалия — казах си. — Само на два часа път е със самолет. Всичко ще бъде наред. Това са само сто и двайсет минути. Дори някои филми са по-дълги. Ще се справиш, Сафрон. Всичко ще е наред .

Не беше наред. Стисках подлакътниците на седалката, приковавах ума си в настоящето и отказвах да позволя на живота си да се превърти пред очите ми, защото ако предотвратях това, останалото, пищенето / моленето / плаченето пред лицето на неизбежната смърт, също нямаше да се случи.

Мъжът до мен, чиято приятелка стискаше в стоманена хватка лявата му ръка, ме погледна, когато самолетът, се клатушна настрани, и ми подаде дясната си ръка.

— Можете да ме хванете, ако искате — каза той. Погледът ми се отклони от голямата му длан с четвъртити чисти нокти към момичето. Зелените й очи бяха огромни и ужасени, правата й червена коса беше разрошена, сякаш от страх, но тя все пак успя да ми кимне в смисъл на: Давай, идиотке, и стискай здраво. Всички сме на един хал.

Самолетът се спусна надолу и двете с момичето затворихме очи, след като изпъшкахме в унисон. Аз веднага хванах предложената ми ръка и я стисках като удавник, докато се люлеехме и клатушкахме към Лисабон.