Дороти Кумсън: Вкусовете на любовта

Бях пропаднала във времева дупка, до едно място от миналото ми с Джоел, и се завърнах в настоящето с надигащи се и спадащи вълни на гадене в стомаха. Обикновено тези дупки от спомени, в които участваше Джоел и нашият живот преди онзи ден , ми носеха изненадваща енергия, нещо мъничко, което ми позволяваше да се справя с настоящето, но не и този път.

Този път казанът с несигурност и тревога в стомаха ми ще продължи да кипи лудо, защото аз съм от онези родители. Онези родители. Онези, за които четете във вестници или списания и клатите глава; онези, за които си мислите „Къде са били родителите?“, когато чуете, че се е случило нещо ужасно с дете. Знам, че съм от тези родители, защото седя със сплетени в скута ръце, със застинало в неутрално изражение лице и превъртам в главата си тайните за собствения ми живот, които ми бяха разкрити само преди секунди.

Мразя да ми се гади.

Мразя да ми се гади дори повече, отколкото мразя да повръщам, защото щом повърнеш, вече си освободил стомаха си от съдържанието му въпреки болката в ребрата или в гърлото, но вече се е свършило. Гаденето обаче се спотайва в самата ти сърцевина, разбърква се бавно и сигурно, понякога се надига, заплашва да изригне, преди да утихне отново, разбърква се и се разбива, разбива се и се разбърква все по-силно, като усещане, което скоро няма да отмине.

Точно сега ми се гади.

Дъщеря ми, която все още носи училищна униформа, на която още аз купувам обувки, която още има плюшени мечета в леглото си, е бременна.

— Ще кажеш ли нещо, Фийби? — питам дъщеря си, като се извъртам в стола си към нея.

Стройното й четиринайсетгодишно тяло се свива съвсем леко — едва забележимо рефлексивно напрягане на мускулите — при гласа ми, но иначе не помръдва.

— Фийби? — изричам името й внимателно, нежно.

Нищо. Дъщеря ми не отговаря нищо.

Връщам поглед към мъжете пред мен и се фокусирам върху по-младия, по-красивия. Господин ът Брумсгроув. Защо е решила да каже на него? От всички хора на света, в този град, в това училище, защо е избрала да каже на него? Той е млад, но не чак толкова, вероятно на моите години. Със сигурност е достатъчно голям, за да й бъде баща. Косата му е подстригана първи номер, чертите му са силни — мъж, чийто вид подсказва, че не търпи глупости, но в следващия миг може да изглежда мек и разбиращ. Той е строен, почти кльощав, носи очертаваща тялото му бяла риза, тъмносиньо сако и жълто-кафяви рипсени панталони. Очите му, доколкото мога да ги видя зад очилата със златни рамки, са в същото лешниковокафяво като кожата и изглеждат добри. За първи път го оглеждам като хората, за първи път го забелязвам , и вече разбирам за какво шушукат останалите майки. Защо толкова си падат по него. Защо бих си паднала и аз, ако бях тийнейджърка. Дали дъщеря ми го харесва? Затова ли е казала първо на него? Защото си е мислила, че това ще ги свърже? Или пък по-лошо, дали той има някаква връзка със състоянието й?

Очите ми се насочват към директора. Как позволи това да се случи? — искам да му кажа. — Когато тя не си е у дома, е тук, в училище, затова трябва да е станало в учебно време.

Пак се замислям за господин ът Брумсгроув. Дали не го е споменавала малко по-често? Забелязала ли съм нещо с неговото име в стаята й, когато проверявах компютъра? Ровя из паметта си, опитвам се да открия миг, в който присъства този мъж, този потенциален баща на детето на моята дъщеря. Нищо. Нищо не се сещам, нищо не изниква в паметта ми. Той дори не събужда подозрение, че нещо между тях не е наред.

Може да е станало навсякъде — напомням си. — Може да е станала с всеки, защото аз не знам какво прави Фийби, след като си тръгне от училище и преди да се прибере у дома . У дома тя винаги учи, добрите оценки го доказват, или седи в ъгъла на дивана в дневната с телефон в ръка и пише съобщения, или е във Фейсбук, Туитър и тем подобни неща, на които никога не съм обръщала внимание. Тя си е у дома, затова винаги съм смятала, че е в безопасност. Лошите неща стават „някъде навън“. Щом е пред очите ми, значи е в безопасност.

— Фийби не пожела да ни каже кой е бащата — казва господин ът Брумсгроув. С ъгълчето на окото си виждам как тя извръща леко глава и го поглежда. Дали е подразнена, че той ми казва това, или не може да повярва, че го казва, след като е замесен? Не мога да разбера, защото не виждам лицето й.

— Госпожо Макълрой, не знам какво бихте искали да сторите точно сега… — Директорът не довършва изречението, очаква аз да го направя.