Дороти Кумсън: Вкусовете на любовта

Затворих вратата на хладилника, хванах ръката му и се вгледах в него за няколко секунди. Просто се вгледах. Той определено беше най-хубавият мъж, с когото си бях „имала работа“. Беше висок над метър и осемдесет, с едро телосложение и изваяни мускули, от които не откъсвах очи, когато беше с тениска с къси ръкави. Още не бях виждала останалото, но се надявах това да се промени. Все се опитвах да потъна в очите му, защото те бяха като два въртопа от течен махагон, поръбени с катраненочерни мигли. Лицето му сякаш беше изваяно от орехово дърво, толкова бе гладко и тъмно, и просто молеше пръстите ми да го погалят. А устата — тя винаги ми се усмихваше. Всеки път, когато го видех да ме гледа, или беше усмихнат, или бе на път да се усмихне.

— Не си ли хареса нещо от хладилника? — попита той и посегна пак към сребристата дръжка.

— Не точно — казах аз. За да го накарам да насочи вниманието си към мен, аз го изведох от кухнята в просторната им дневна, където го окуражих да седне на дивана, за да мога да се настаня до него. — Много повече искам да чуя какво си правил през онази година на работа и забавления.

— Наистина ли те интересува? — попита той и усмивката отново озари двайсет и шест годишното му лице. Аз веднага се разтопих отвътре. Той посегна и плъзна ръка на кръста ми, както копнеех да стори, после се облегна назад и ме придърпа към себе си.

— О, да. Много, много ме интересува.

Стоим на спирката до училището. Когато ми се обадиха от „Сейнт Алисън“, се разтреперих така, че дори не помислях да шофирам, затова похарчих почти всичките си пари за такси дотук. Сега имам колкото да платя за автобуса до дома, Фийби е с карта.

Седим в двата края на пластмасовата пейка под навеса. Април е и аз, като всички други, все още очаквам да се появи някакъв намек за наближаващата пролет, но времето не е на това мнение. Въздухът е студен, но не враждебен. Щеше ми се да е по-топло, много по-приятно е да чакаш автобус, когато студът не се просмуква през якето ти и не играе по кожата ти.

— Все някога ще трябва да говориш с мен — казвам на Фийби. Това е първото, което й казвам след „Трябва да хванем автобуса“, докато тя стоеше и чакаше да види в коя посока ще тръгна към колата.

В отговор тя се извръща още повече от мен, не натам, откъдето трябва да дойде автобусът, а към дома и после към училището.

И аз вече не я гледам, тя няма да ме погледне. Обръщам се в посоката, от която ще дойде автобусът, и се питам: Дали иска сега да си е у дома, или иска да е на сигурно място, в училището, или пък да е навсякъде другаде, но не и до мен?

На белите плочки в кухнята има леко лилавеещо петно. То е с неправилна форма и през последните петнайсет месеца се опитвам да го излича, но си е още тук. Явно никой друг не го вижда или никой не си прави труда да го види — единствена аз се втренчвам в него. Опитах с бял оцет, с белина, с абразивни препарати, с всичко, което знам за почистване на петна, но нищо не свърши работа. Още си е там, за да ми напомня за времето, когато изпуснах една купа с къпини и не можах да го почистя, преди черният сок да се просмуче в повърхността на белите плочки и да остави вечна тъмна синина в дома ми.

Всеки път, когато вляза в кухнята, виждам първо него. Озъртам се към него и за миг си спомням с каква плашеща скорост се скова тялото ми; как къпините се взривиха върху плочите; как изтрещя старата купа, вече нащърбена и издрана, когато се разби на пода; и чувството, че въздухът напуска рязко тялото ми.

Гледам как обутите в сиви чорапи пети на дъщеря ми пристъпват по него, сякаш го няма. Тя се тръшва до масата, на стола най-близо до мивката, където винаги сяда, и веднага вади телефона от джоба на якето си. Не би трябвало да стои с яке вкъщи, но на общия светъл фон това едва ли има значение.

— Зейн ще остане в къщата на Имоджин тази нощ. С Ърнест ще играят някаква нова игра — обяснявам й. Говоря й съвсем нормално, макар че откакто излязохме от кабинета на директора, тя с нищо не е показала, че забелязва присъствието ми. Или дори отпреди това? Дали не спрях да съществувам за Фийби преди доста време, когато направих каквото поиска и се съгласих да не отивам в полицията? Дали така не изгубих напълно уважението й?

Зейн, десетгодишният брат на Фийби, е с Ърнест, най-добрия му приятел. Майката на Ърнест, Имоджин, е много мила и добра с него, особено през последните осемнайсет месеца, но още не съм й казала какво се случи днес. Не мога да намеря думи дори да го обясня на себе си, камо ли на човек, който е отгледал три деца — две от които успяха да минат през пубертета, без да създадат такъв скандал.