Дороти Кумсън - Вкусовете на любовта

Аз също се навеждам над храната и ям в мълчание. След пет минути я поглеждам. Детските й афроплитчици, сивата, поръбена с тюркоазено училищна униформа, гривната от приятелка на лявата й китка, която е осеяна с розови, явно пластмасови пеперудки. Чукане? Това дете срещу мен се чука?

— Ти си на четиринайсет — напомням й. — Кой се „чука“ на четиринайсет?

Не мога да видя корема й, там, където расте отговорът на въпроса ми, защото масата го скрива. Кой се чука ли? Явно всички се „чукат“.

— За бога… Защо ми го причиняваш, Джоел? По каква причина се опитваш да ме влудиш?

— Просто правя овесена каша — засмя се той. Смехът му винаги изпълваше стаята като божествен аромат на прясно изпечен хляб, който се просмуква в мен като захарен сироп и ми напомня за хубавите неща в моя свят.

— Не, ти правиш каша в метална тенджера с метална лъжица. Знаеш ли какво ми причинява това, нали? Защо? Защо? — Посочих към металната кутия до фурната, претъпкана с всякакви прибори — за мачкане на картофи, ръчно ренде, шпатула и най-важното: хиляди, хиляди дървени лъжици във всякакви размери. — Имаш милиони дървени лъжици, не можем да се разминем от дървени лъжици, а всеки път използваш метална, за да бъркаш в метална тенджера.

— Опитвам се да спестя едно миене. Ако използвам тази, ще мога да ям с нея после.

— Все едно ти ги миеш! — сопнах се аз. — И между другото, ако не си забелязал, въпреки че ти го повтарям всеки път, това не е овесена каша, а бетон.

— Само така се яде овесена каша — отговори той. Докато пресипваше „кашата“ в бялата купа с обръч от червени цветчета по ръба, издаваше театрални скърцащи звуци, сякаш бетоноподобното вещество ще разпука купата.

— Ще ида да събудя децата — казах аз, а той включи телевизора. Пръстите му посегнаха към дистанционното, за да превключи на сутрешните новини на ВВС, и се настани на мястото си до масата. Когато минах покрай него, прокарах ръка през косата му и поспрях да завъртя малък кичур между пръстите си, засуках черните косъмчета като зачатък на плитка.

Джоел хвана китката ми, дръпна ме назад и целуна дланта ми.

— Гордея се с теб и с начина, по който се справяш — каза той тихо, преди да се върне към бежовия си бетон и световните новини, неговите минути спокойствие, преди светът да се изпълни с нашето семейство.

Като усмивката му, като смеха му, думите му разливат топлина във всяка моя клетка.

Гаденето още шава, в мен, но сега се заравя все по-дълбоко в стомаха ми. Вероятно трябва да хапна още малко, за да спре, усещам го по-силно, когато съм гладна, но не мога да ям повече. Невъзможно е да сдъвча още нещо, нито да го преглътна. Изпълва ме усещане за провал, ужасът при мисълта, че съм лоша майка, ме влече все повече към мига, в който ще повърна наистина. Щом го направя, щом това гадене най-сетне престане, може да се почувствам по-добре, може би то ще утихне достатъчно, за да мога да помисля ясно.

— Имаш ли представа какво искаш да направиш? — питам аз.

Тя клати глава.

— Искаш ли да спра да говоря за това?

Кимане.

— Аз също — признавам. — Виж, знам, че е рано, но нека легнем да поспим. Ще поговорим пак на сутринта.

Свиване на рамене.

— Щом искаш.

Притискам с пръсти слепоочията си, затварям очи и се боря с горчилката, която внезапно нахлува в гърлото ми.

Няма да крещя. Няма да повърна и няма да крещя.

— Знаеш ли какво, Фийби, не става дума какво искам аз. Опитвам се да… Това наистина е нещо, с което не мислех, че ще се сблъскам. Ти не ходиш по купони и дори не си искала да ходиш на гости на приятелки — доколкото знам, отиваш на училище и се връщаш у дома. Не съм предполагала, че може да се случи подобно нещо. И тъй като е такъв огромен шок за мен, не съм мислила как ще реагирам. Затова не знам какво да кажа, нито какво да сторя сега, камо ли какво да кажа или направя, за да не избухнеш. Освен това се опитвам да не се засягам, че си решила да споделиш с учител, вместо с мен, сякаш съм някакво чудовище, което ще ти се разкрещи. Мислех, че знаеш, че можеш да разчиташ на мен. След онзи път, след… Искам да кажа, че дори тогава не ти се разкрещях, нали? Разбрах те, направих най-доброто за теб. Но ти все пак отиде и каза първо на някакъв непознат.

— Той не е непознат — заявява тя.

— Е, за мен е непознат! — сопвам се аз, изумена, че насред всичко това тя защитава учителя си. Вдишвам, за да вкарам въздух до дъното на дробовете си и да събера всичките си сили. Издишвам, за да изпусна гнева и напрежението. — Виж — продължавам пак спокойно, — хайде да си лягаме, ще поговорим пак утре. Да се надяваме, че тогава и двете ще сме с по-ясни глави и вероятно ще можеш да ми кажеш повече. Съгласна ли си?