Дороти Кумсън - Вкусовете на любовта

Това обаче е различно: няма да отмине, ако не му обръщам внимание, ако се преструвам, че не се е случило и ще се оправи само. Оставям вилицата, като я опирам на ръба на чинията.

— Фийби, проблемът е, че не може просто да свиеш рамене. — Говоря спокойно, разумно, изобщо не показвам какво изпитвам отвътре. — Може би ти се иска така да се справиш с това, но няма как да решиш проблем на възрастен с детско поведение.

— Ти така ме виждаш, нали? — казва тя почти истерично, лицето й се сгърчва като ранено, притиснато в ъгъла диво животно преди нападението. — Като проблем! Само това съм за теб, нали? Един проблем!

Нямам представа какво да направя сега, естествено Джоел вероятно щеше да знае. Той би измислил как да се справи, какво да каже, как да действа. Аз?

Аз не спирам да си мисля: ТЯ Е БРЕМЕННА.

Аз не спирам да си мисля: ТЯ Е ПРАВИЛА СЕКС.

Аз не спирам да си мисля: ТЯ НЕ МИ КАЗА.

Преди дванайсет месеца дъщеря ми още ме молеше да й купувам плюшени играчки. Преди шест месеца още тичаше след брат си към върха на пързалката в парка и крещеше от радост, докато се спускаше надолу. Преди три месеца беше на тринайсет и още бе малко момиче. Моето малко момиче. Но прави секс като възрастна Бог знае откога. И е забременяла като възрастна. А после реагира като дете. Откъде бих могла да знам как да се справя с това?

— Всъщност питам как ще се справиш с тази ситуация — като възрастен или като дете? Не можеш просто да свиеш рамене. Трябва да знам какво става. Кой е бащата. Дали си му казала. Какво мисли той, ако си му казала, ще му кажем ли, ако още не знае.

Въпреки избухването си Фийби ядеше, но сега спря да загребва храна и започна да разбутва ньоките из чинията си и да размазва зелено песто по нея. Джоел също го правеше, когато в храната имаше сос. Развърташе я из чинията, сякаш се опитваше да нарисува картина. Вероятно Фийби го е научила от него — или пък се предава генетично, нещо, към което и двамата са предразположени.

— Каза ли на бащата? — питам аз.

Тя клати глава и се взира в едно ньоки, което продължава обиколката си по чинията й. Аз също се взирам в него — дебело овалче от картофи, брашно и мляко, и от всички други неща, които производителите добавят. Джоел веднъж направи сам ньоки. Но използва яйца и сметана. Или пък беше пармезан? Или и двете? Никога не го повтори, защото съотношението между усилие и полза му се стори неправилно. Всяка седмица, когато Джоел правеше песто, Фийби и Зейн се опитваха да го убедят, че той иска да направи и ньоки. Но той устояваше, не се трогваше и от най-сърцераздирателните им молби.

— Той приятел ли ти е? — питам Фийби, като се завръщам рязко в настоящето. Постоянно пропадам през пролуки във времето, озовавам се някъде там, с него, с тях, с нас, каквито бяхме. Но сега не е моментът за това. Трябва да запазя концентрация. Трябва да остана в сега.

Фийби замълчава, после кимва. Спира. Клати глава четири пъти. Кимва пет пъти. После свива рамене. Вечното свиване на рамене. От него ми идва да се разкрещя.

— Влюбена ли си в него? — питам. Трябва да знам какво означава тази бременност за нея. Трябва да знам дали мисли за това дете като за дете на любовта, нещо, което може дори да е направила нарочно, за да се обвърже с това безименно момче, или е огромна грешка, която я ужасява.

Фийби не отговаря, дори не ме поглежда, защото и двете знаем, че въпросът е глупав. Четиринайсетгодишните винаги са влюбени. Те са въртоп от кипящо, завихрено вечно влюбване. Любовта е нещо, което им се случва с всеки дъх.

Искам да й кажа, че това не е „любов“, че „любовта“ не остава една и съща, променя се като нас, оформя се от преживяванията ни, от постъпките ни, от хората, с които се срещаме, от онова, което научаваме. Бих искала да й обясня, че сегашното влюбване няма да е вечно и дори ако остане със същото момче до края на живота си, тази любов няма да остане същата, никога не остава същата.

Явно според тийнейджърката срещу мен въпросът е глупав по други причини:

— Всички се чукат, мамо — казва тя. — Това не значи нищо. Не значи любов или нещо подобно.

— Как така се „чукат“? — питам аз. Не че съм тъпа, просто имам нужда да се уверя, че съм разбрала правилно.

— Нали знаеш, чукане.

Всъщност не знам. По-скоро не искам да знам.

— Значи си забременяла в резултат на „чукане“?

Тя мълчи, защото храната внезапно й става много интересна и е абсолютно наложително да сложи две ньокита в устата си едновременно и да ги дъвче бавно, което й пречи да отговори.