Дороти Кумсън - Вкусовете на любовта

Свиване на рамене. После кимване.

Ставам първа. И двете сме оставили малки купчинки храна в чиниите си, в моята по-голяма от нейната, и понечвам да й кажа да си дояде, да й напомня, че ще й трябват сили през идните седмици и месеци, каквото и да реши. Но не мога да го направя. Неуместно е, откъдето и да го погледнеш, и ще се превърне в още един повод за скандал.

Преди да е избягала, аз заобикалям масата и я прегръщам. Може и да ми се иска да й се разкрещя, но я обичам и трябва да го знае. Тя е моят свят. Тя и Зейн са моят свят, особено след случилото се с Джоел, особено след тайната, която бях принудена да пазя, и избора, който трябваше да направя. Искам Фийби да знае, че направих това, което трябваше да сторя, че не беше лесно, но го направих за нея, защото много я обичам.

Тя се сковава в прегръдката ми. Не може или не иска да приеме нещо такова от мен. Постоянно прегръщам и нея, и Зейн, и макар че той ме прегръща или извърта очи, докато престана, напоследък Фийби винаги реагира така: сковава се в ръцете ми, още едно напомняне, че колкото и да се преструвам, семейството ни е разбито и всичките ми опити да го слепя отново са безуспешни.

— Обичам те, мила — шепна аз, както правя всеки ден, откакто се е родила. Обичам те, мила , шепнех й, защото ме беше спасила. Дори пред Джоел не съм признавала, че тя ми помогна да върна живота си в релси и да преодолея някои от най-големите си страхове. А после тя стана на дванайсет и половина и тези дни свършиха; пресече ги гилотината на смъртта на Джоел.

Получавам прегръдка от Фийби, този път за да се отърве от мен. Тя няма нужда от мен, това ми казва. И определено няма нужда от моите прояви на обич.

Протягам ръка, когато се обръща към вратата.

— Трябва ми мобилния ти.

— Какво? — пита ме невярващо.

— Трябва да се наспиш. Няма да успееш, ако пишеш съобщения цяла нощ. Телефона.

— Не!

— Телефона — настоявам аз.

Тя стиска зъби и сгърчва устни, присвива очи в явно отвращение. Аз се взирам в нея, мълчаливо й напомням правилата: след онова, което стори последния път, може да има телефон само ако ми го дава при поискване и ако знам паролата, за да проверя каквото преценя.

Дъхът й излиза на плитки, гневни тласъци, когато бръква в раницата си, украсена със сини, лилави и червени пеперудки като онези, които нанизваше, и хвърля лъскавата сребристо-черна джаджа на масата. Преди да го взема, тя го грабва отново, отваря капака, вади правоъгълната батерия и я прибира. Не иска да узная тайните, които се крият в телефона й.

Това не беше част от сделката, но не съм сигурна, че имам сили да се разправям сега. Определено не мисля, че ще мога да потискам гаденето още дълго. Вече дишам през носа, опитвам се да спра потока, но дори това не върши работа.

Без да си направи труда да сглоби отново малката си кутия с тайни, тя я хвърля на масата и излита от стаята.

— Само за твоя информация — викам след нея и тя спира на петото стъпало, за да чуе: — Ще взема и рутера при мен.

След като осъзнава, че отрязвам връзката й за тази нощ, че няма да може да изпрати имейл или да влезе в социална мрежа от айпода си или пък от компютъра в стаята, всяка нейна крачка по стълбите е все по-земетръсна. Затръшва вратата на стаята си толкова силно, че мога да се закълна, че основите на къщата потреперват.

Не успявам да стигна до банята на горния етаж. Втурвам се в малката тоалетна с мивка на стената, която е точно до кухнята. Падам на колене, вдигам капака на тоалетната чиния и най-сетне изливам тревогата и ужаса, които кипят в мен, откакто телефонът иззвъня и животът ми отново направи страшен завой.

Онзи ден

Пръстите ми са сковани, тялото ми е сковано, цялото ми същество внезапно остава без дъх. Чувам как десетки къпини падат на пода, после трясъка на бялата керамична купа, която се разбива върху белите керамични точки .

Измъквам се оттам, измъквам се от дупката в миналото към настоящето, към мястото, където трябва да бъда. А трябва да бъда пред стаята на дъщеря си.

Тя е тиха, внимава, но аз все пак чувам хлипането й, което възглавницата не заглушава напълно. Тя трябва да спи и трябва да се наплаче. Трябва да остане сама със себе си, за да го почувства. Криенето от болката няма да й помогне, ще се превърне в невъзможен за разрушаване навик. Ето защо й отнех интерактивните разсейвания, накарах я да остане тук сама, за да започне да го чувства. Не искам да я наказвам, а да й помогна да започне да осъзнава какво се случва. За разлика от смъртта на баща й, сега времето е от значение; като избягва проблема, като се преструва, че не се е случил, само губи време. Изгубихме баща й, изгубихме Джоел, но можем да отлагаме мъката до края на живота си.