Мери Пътни: Защото вярваш в любовта

— Подари ми го Люсиен още когато бяхме в Оксфорд. Сам го е конструирал и изработил. Бях толкова възхитен от него, че той ми го даде. Винаги го нося у себе си. — Майкъл извади от джоба си сребърна тръбичка и я подаде на Клер. — Люсиен му даде името «калейдоскоп», това е гръцката дума за «красива форма». Погледни от този край и го дръж към светлината.

Клер погледна в тръбичката и извика изненадано.

— Божичко! Видях заслепяваща многоцветна звезда.

— Завърти тръбичката, но бавно. Формата ще се промени.

Клер последва съвета му и ахна възхитено.

— Прекрасно! Как точно работи?

— Доколкото знам, вътре има парченца оцветено стъкло и няколко огледала. Въздействието е магично. — Той се усмихна, припомнил си колко се чудеше, когато за първи път погледна в калейдоскопа. — Според мен вътре има раздробени дъги — ако наместиш правилно отделните части, в крайна сметка ще намериш шарка.

— Значи това е символ на надежда — установи тихо Клер.

— Мисля, че да. — Клер беше напълно права. Когато животът му изглеждаше непоправимо разрушен, той намираше утеха, като следеше прекрасните, вечно променящи се шарки. Ред от хаоса. Надежда от страданието.

Никълъс взе тръбичката от Клер и също погледна вътре.

— Наистина е прекрасно. Бях го забравил. Ако не беше имал лошия късмет да се роди аристократ, Люсиен щеше да стане първокласен инженер.

Тримата избухнаха в смях. Поне за малко можеха да забравят какво им готвеше бъдещето.

Брюксел, Белгия, април 1815 година

Адютантът направи знак на Майкъл да влезе. Уелингтън седеше зад писалището си и разглеждаше със смръщено чело купчина документи. Когато вдигна глава, погледът му се разведри.

— Майор Кениън, радвам се да ви видя. Крайно време беше онези глупаци от конната гвардия да ми изпратят поне един компетентен военен вместо дузините хлапета, чиято единствена препоръка е влиянието на семейството им.

— Струваше ми доста усилия, сър — отговори весело Майкъл, — но в крайна сметка успях да ги убедя, че мога да бъда полезен.

— По-късно ще ви дам да командвате полк, но в момента ще ви ангажирам с щабна работа. Тук цари пълна бъркотия. — Херцогът стана и отиде до прозореца, за да огледа мрачно холандските и белгийските войници, които маршируваха в стегнати редици. — Ако бях тук с армията си от полуострова, нямаше да имам проблеми. Вместо това разполагам почти само с неопитни британски войници, а единствените холандско-белгийски полкове са онези, служили под орлите на Наполеон, и те не знаят на чия страна са. Вероятно ще избягат още при първите признаци за идването на императора. — Той се изсмя с обичайния си лаещ смях. — Не знам дали Наполеон ще се уплаши от армията ми, но аз изпитвам истински страх от нея.

Майкъл потисна усмивката си. Сухият хумор доказваше, че херцогът съвсем не беше уплашен от ситуацията, която би хвърлила в паника повечето генерали.

Двамата поговориха още няколко минути за предстоящите задачи на майора. После Уелингтън го изведе лично в голямото преддверие. Адютантите, които работеха зад бюрата, се бяха събрали в другия край на помещението.

— Имате ли си вече квартира, Кениън? — попита херцогът.

— Още не, сър. Дойдох право при вас.

— Брюксел се пука по шевовете. Всички къщи са препълнени с военни и любопитни. — Херцогът огледа мрачно помещението и като забеляза бял муселин между военните униформи, продължи: — Ето една благоприятна възможност. Мисис Мелбърн ли пречи на адютантите ми да работят?

Групата се разпръсна и между младите офицери се появи засмяна жена. Майкъл я погледна и замръзна на мястото си. Жената беше прекрасна — сетивата му се вцепениха, дъхът му спря. Беше по-красива дори от любовницата му Каролайн, въздействието й беше също така силно. Почувства се като риба, погълнала смъртоносната кука.

Когато дамата се приближи и подаде ръка на херцога, Майкъл си припомни, че беше на тридесет и три години, отдавна отминал възрастта, когато се влюбваше във всички красиви личица. Ала тази жена беше достатъчно красива, за да предизвика бунт в мъжки манастир. Гладката тъмна коса беше пригладена назад, но скромната прическа само подчертаваше класическото съвършенство на лицето. От прелестната и фигура се излъчваше чувственост, която би накарала всеки мъж да си загуби ума.

— Много съжалявам, че отклоних офицерите ви от задълженията им, сър — обърна се тя шеговито към Уелингтън. — Минах само да предам вест на полковник Гордън, но ще побързам да си отида, за да не ме обвините в подпомагане на врага!