Мери Пътни: Ангелът мошеник

Пътуването с пощенска карета щеше да е, разбира се, по-разумно, но след толкова дълги години отсъствие Робин предпочете да поязди сред английския пейзаж. Като за началото на декември времето беше сухо и доста топло, въпреки че във въздуха се долавяше дъх на сняг.

Старият вратар на Уолвърхемптън го позна и в усърдието си бързо да му отвори вратата за малко да се спъне в собствените си крака. Робин го поздрави с бърза усмивка.

Господарската къща беше на още близо километър, в края на алеята от брястове. Робин дръпна юздата на коня и се загледа замислено в огромната гранитна фасада. Уолвърхемптън в долината на Йорк не можеше да се нарече уютно семейно огнище и все пак тук беше неговият дом и той го привлече, когато приключи със задачите си в Париж.

Едно конярче го зърна и дотича. Робин побърза, подаде му без дума юздите и изкачи тичешком стълбището към огромния портал. Би трябвало да предупреди брат си, че пристига, но предпочете да не го прави. Така намаляваше рискът да не го посрещнат с добре дошъл.

Младият лакей, който се приближи припряно по мраморния под на огромния хол, отвори широко очи.

— Лорд Робърт Андървил? — попита смутено, след като хвърли поглед на визитната картичка на Робин.

— Той същият — отвърна небрежно Робин. — Черната овца се завърна. Лорд Уолвърхемптън приема ли?

— Ще попитам — каза учтиво лакеят. — Ще ви затрудни ли да почакате в салона, милорд?

— Ще се оправя и сам — заяви Робин, когато лакеят понечи да му покаже пътя. — Нали все пак съм се родил тук. Давам ви честната си дума, че няма да свия някой сребърен предмет.

Лакеят се изчерви, поклони се и изчезна в дълбините на огромната къща.

Външно небрежен, но всъщност твърде нервен, Робин се замъкна бавно в салона, като се питаше как ли ще го посрещне Гайлс. Въпреки голямата разлика в темпераментите двамата братя бяха някога много близки. Гайлс го беше научил да язди и да стреля. Пак той бе положил напразни усилия да установи нещо като хармония между строгия им баща и непокорния по-малък брат. И след като Робин напусна Англия, двамата си пишеха от време на време.

Да, но бяха изминали петнайсет години, откакто бяха живели тук под един покрив, и три години от последната им кратка среща в Лондон. Тогава атмосферата беше смесица от горчиви спомени и силно напрежение, което се разрази в гневна кавга, малко преди на Робин да му се наложи да отпътува.

Гайлс рядко губеше самообладание, особено спрямо брат си. Това направи случилото се още по-опасно. Е, да, сдобриха се много бързо, но в душата на Робин се утаи мъчително разкаяние.

Робин се озърна в салона. Беше по-светъл и по-приветлив отпреди. Известен английски уют смекчаваше скованата версайска елегантност. Сигурно се дължеше на Гайлс, който никога не беше харесвал помпозното. Но може да беше и влиянието на жената, омъжена не за дълго за Гайлс. Робин никога не я беше виждал, не можеше да си спомни дори името й.

На почетно място над камината висеше портрет на братята Андървил, нарисуван две години преди Робин да напусне Уолвърхемптън. От пръв поглед никой не би допуснал, че двамата портретирани са братя. Дори очите им бяха с различен оттенък на синьото. Гайлс беше висок, силен, с кестенява коса. Още на двайсет и една правеше впечатление на човек със силно чувство за отговорност.

За разлика от него Робин беше среден на ръст, тънък, елегантен и светлорус. Художникът чудесно бе доловил закачливите искрици в очите му.

Робин знаеше, че външно почти не се е променил, въпреки че беше вече на трийсет и две, а не на шестнайсет. По ирония на съдбата си бе запазил младежкия вид, въпреки че той самият се чувстваше много по-стар, отколкото беше в действителност. Беше ставал свидетел и беше вършил неща, които щеше да е по-добре да забрави.

Робин отиде до прозореца и се загледа в просторните тревни площи, които дори в края на годината бяха като тъмнозелено кадифе. Запрехвърчаха първите снежинки.

Какво търсеше всъщност тук? На нехранимайко като него мястото му не е в Уолвърхемптън. Но лорд Робърт Андървил нямаше къде другаде да иде.

Вратата зад Робин се отвори. Той се обърна и видя маркиз Уолвърхемптън. Стоманеносивият му поглед оглеждаше помещението, сякаш не можеше да повярва на съобщението на слугата.

Като зърна брат си, Робин трябваше да потисне неволно чувство на ужас. Лицето на Гайлс — със строг, добре очертан, профил, му напомни болезнено покойния им баща, по който не беше скърбил кой знае колко. Приликата си беше отдавнашна, но дългите години господство я бяха задълбочили.