Мери Пътни: Дивачката

Двама мъже се изкачваха по стълбите на хотел „Грилон“. По-слабият нетърпеливо бързаше. Спътникът му го докосна предупредително по ръката.

— Не се надявай прекалено, Еймуърт. Момичето може и да не е това, което търсим.

— Разбира се, че е Мериъл — тросна се лорд Еймуърт. — Според теб колко изгубени руси англичанки има в Северна Индия?

Бръчките върху грубо изсеченото лице на лорд Греъм станаха още по-отчетливи.

— Със собствените си очи видях димящите руини на Алури, Еймуърт. Как едно петгодишно дете би могло да оцелее?

Другият мъж се намръщи.

— Скоро ще разберем.

Качиха се на втория етаж. Пълничка жена на средна възраст отвори на рязкото им почукване.

— Аз съм госпожа Мадисън, Ваши благородия. Радвам се, че дойдохте толкова бързо.

— Благодарни сме ви, че сте довели детето от Индия, госпожо Мадисън. — Неспокойният поглед на Греъм обходи приемната. — Къде е тя?

— В спалнята, милорд.

Прекосиха помещението и влязоха през отворената врата. Седнало върху леглото, едно малко момиченце подреждаше старателно цветя. Вълнистите коси, обрамчващи личицето му, бяха толкова светли, че изглеждаха почти бели. Детето вдигна глава. За миг в светлозелените дълбини на раздалечените му очи проблесна нещо, преди отново да сведе поглед към цветята.

— Съжалявам много за това, което й се е случило. Тя е изключително послушна. Не ми е създавала никакви главоболия — побърза да заяви госпожа Мадисън. — Това ли е вашата племенница?

— Това е Мериъл! — развълнувано възкликна Еймуърт. — Все едно виждам сестра си на нейната възраст! — Коленичи до леглото. — Мериъл, спомняш ли си за мен? За вуйчо си Оливър?

Момиченцето не му обърна никакво внимание. Мъжът погледна към госпожа Мадисън.

— Да не би да е оглушала?

— Не, но разсъдъкът й е помрачен от преживения ужас по време на пленничеството. Лекарите, които я прегледаха в Индия, смятат, че тя завинаги ще си остане дете.

— Може би ще познае мен. Беше почти бебе, когато родителите й напуснаха Англия. — Греъм също коленичи до леглото. Улови тъничката ръчичка и настойчиво заговори:

— Мериъл, аз съм чичо ти Франсис. Спомняш ли си състезанията с понита в градините на Камбей?

Тя издърпа ръката си, все едно че мъжът не съществуваше, и внимателно сложи една лилия до красивата жълта роза. Греъм пое дълбоко въздух.

— Винаги ли е такава?

— Понякога разпознава само Кемал. Живее в свой собствен свят. — Госпожа Мадисън кимна към ъгъла, откъдето един млад индиец с шарен тюрбан ги наблюдаваше мълчаливо. Когато двамата английски благородници насочиха погледи към него, той скръсти ръце пред гърдите си и се поклони, но остана безмълвен също като Мериъл.

Госпожа Мадисън обясни шепнешком:

— Той е евнух. Бил е пазач в харем. Махараджата му заповяда да придружи лейди Мериъл до Камбей. Но тъй като тя не искаше да се раздели с него, решихме да дойде с нас в Англия.

Лорд Еймуърт бе потресен. Не успя да каже нито дума и се остави на лорд Греъм да го заведе в дневната.

— Мили Боже! Каква трагедия! Тя бе толкова умно и мило дете! Родителите й я обожаваха и трепереха над нея. Може би… може би някой ден ще възвърне разсъдъка си.

— Вече изминаха две години от смъртта на родителите й и почти цяла, откакто е сред англичани. Досега би трябвало да има поне някои признаци за възстановяване. — Лицето на Греъм бе също пребледняло. — Може би в някоя психиатрична клиника…

— Никога! — избухна Еймуърт. — Не можем да я пъхнем в някаква отвратителна лудница! Ще я настаним в Уорфийлд. Ще намерим сред роднините ни някоя мила и добра вдовица, която ще се грижи за нея. Ако й осигурим щастлив дом, където да се чувства в безопасност, тя може би ще се оправи.

Греъм поклати глава, но не възрази. Като офицер бе виждал много хора с помрачен разсъдък и знаеше, че лудостта се проявява в различни форми. Една от тях бе пълното отчуждение от света и хората. Съмняваше се, че лейди Мериъл Греъм, единственото дете на петия граф Греъм, някога ще се възстанови. Но Еймуърт беше прав. Длъжни бяха да й осигурят спокоен и охолен живот. Това бе най-малкото, което близките й можеха да направят за нея.

Когато слуховете за малката наследница плъзнаха, всички се удивляваха как по чудо се е спасило това дете. И съжаляваха за това, което го бе сполетяло.

Толкова жалко наистина.

Доминик Ренборн се събуди с ужасно главоболие. Невидим барабан неуморно тътнеше в главата му. Не биваше да пие толкова много на боксовия мач миналата вечер. Сега през целия ден щеше да си плаща.