Мери Пътни: Заложница на съдбата

Чарлтън Аби, пролетта на 1815 година

Четвъртият граф Кромарти бе погребан с всички почести и блясък, които заслужаваше знатен благородник от неговия ранг. Камбаната на селската църква бавно и тържествено биеше през цялото време, преди ковчегът да бъде спуснат в гроба, заобиколен от мъжете на рода, до един облечени в черно и с опечалени физиономии под несекващия дъжд. Старият граф беше чаровен, добре сложен и силен духом мъж. Здравомислещ и остроумен наследниците му имаха защо да се гордеят с него.

За него най-силно скърбеше единственото му дете — лейди Джослин Кендъл. На церемонията след погребението тя изпълняваше задълженията си с безукорна изтънченост. Бледото й лице, обгърнато от черния траурен воал, й придаваше вид на ангел, изваян от мрамор. Тя бе изключително силно привързана към баща си и двамата бяха много близки.

Лейди Джослин Кендъл за последен път изпълняваше ролята на господарка в „Чарлтън Аби“, тъй като от утре имението щеше да бъде управлявано от нейния чичо Уилъби. Тя умело прикриваше чувствата си, макар че не можеше да се примири със суровата действителност — занапред да бъде гостенка в родния си дом.

Макар че няколкото по-възрастни дами я преценяваха като прекалено своенравна и дори зле възпитана, никой от присъстващите мъже не споделяше това мнение. Двадесет и една годишната Джослин притежаваше завиден чар и красота — не случайно всички господа в залата се извръщаха след нея и се унасяха в мечти.

Последният ритуал в този прекалено дълъг и тягостен ден бе прочитането на завещанието на починалия граф. Адвокатът на рода, господин Крандъл, бе пристигнал от Лондон специално за да изпълни това свое задължение. То обаче изискваше доста време предвид многобройните клаузи, свързани с по-заслужилите слуги и специалните дарения.

Лейди Джослин седеше напълно неподвижно сред множеството слушатели. Като дъщеря нямаше право да получи всичко, което бе притежавал покойният й баща. Но можеше да наследи значителна част от бащиното си богатство, което щеше да я нареди сред най-заможните наследници в цяла Англия.

Новият граф, с опечалено лице, по което нямаше дори помен от жизнеността на починалия му по-голям брат, слушаше с едва сдържано нетърпение. Преди години всички очакваха четвъртият граф Кромарти да се ожени повторно и евентуално да се сдобие с наследник. Оказа се обаче, че брачният му опит го подтикваше да се въздържа от подобно решение. Бащините му чувства бяха напълно реализирани с единствената му дъщеря, а брат му Уилъби беше безкрайно доволен от това решение. Макар че новият граф искрено скърбеше за починалия си брат, нищо човешко не му бе чуждо и сега тайно се радваше, че най-после ще получи мечтаната титла.

Завещанието не криеше никакви изненади — поне докато не се стигна до последната клауза. Преди да започне четенето на тези редове, господин Крандъл прочисти гърлото си и неспокойно огледа красивата фигура на единствената дъщеря на четвъртия граф Кромарти, седнала на първата редица.

— А на моята любима дъщеря Джослин с настоящия документ завещавам и вменявам да…

Плътният глас на адвоката изпълни залата, защото озадачените присъстващи бяха затаили дъх. Когато адвокатът приключи прочитането на завещанието, всички внезапно зашепнаха и насочиха погледи към лейди Джослин.

За миг тя се вцепени. Но после рязко се надигна, отмахна черния креп от лицето си, за да разкрие прекрасните си лешникови очи, искрящи от несдържан гняв.

— Той е направил… какво?

Лондон, юли 1815 година

В съня си майор Дейвид Ланкастър галопираше сред испанските хълмове, възседнал коня си Акуило. Жребецът препускаше с грациозността на своя съименник — орела. Усещаше под бедрата си силните мускули на коня, които откликваха и на най-слабия натиск. Смехът на Дейвид кънтеше във въздуха, а косата му се развяваше от вятъра. Ездач и кон сякаш се бяха слели в едно, унесени във вечен бяг, във вихъра на младостта и силата.

Събуди го далечен вик на агония. Годините, прекарани във война, го бяха научили да скача на крака и да грабва пушката си, докато се промъква пълзешком от палатката, за да отблъсне вражеската атака. Но вместо движение, той почувства пронизваща болка, когато наполовина мъртвото му тяло не се подчини на инстинкта. От кръста надолу бе напълно неподвижен, а безжизнените му нозе го приковаваха завинаги към постелята.