Мери Пътни - Заложница на съдбата

Майорът отвори очи и се сблъска с грозната реалност на болницата „Йоркският херцог“. Акуило бе умрял при Ватерло, също като Дейвид, макар че тялото му упорито се бе вкопчило в последните искрици живот. Войнишкият късмет, който го бе съпътствал през годините на войната, без да получи нито едно сериозно нараняване, накрая му бе изневерил. Пряко артилерийско попадение щеше да бъде по-бързо и милостиво избавление, отколкото тази тягостна агония.

Но вече не му оставаше много. Той стисна челюсти, когато пристъпите на болката достигнаха крайния си предел.

Болничната стая бе мрачна и неприветлива, но офицерският му чин поне му осигуряваше привилегията да страда в уединение.

Разпозна тихото монотонно потракване на куките и извърна глава върху възглавницата. Чезнещата светлина открояваше дребния силует на сестра му, седнала край единствения прозорец. В гърдите му се надигна вълна от нежност. Откакто той се завърна в Лондон, Сали идваше всеки ден. Сестра му бе успяла да подреди ежедневните си задължения така, че да прекарва по-дълго време с умиращия си брат. Това положение бе много по-тежко за нея, отколкото за него. Майор Ланкастър не изпитваше страх, а само стоическо примирение. Най-после щеше да намери покой. За Сали смъртта му обаче щеше да означава самота и несигурно съществувание на една гувернантка без семейство, което да я подкрепя.

Откликваща и на най-малкото му движение, тя вдигна глава и видя, че брат й е буден. Остави настрани плетката, прекоси стаята и приближи до леглото му.

— Гладен ли си, Дейвид? Донесох от семейство Лонстън много вкусен телешки бульон.

Знаеше, че трябва да се опита да хапне заради Сали, но от самата мисъл за храна му се повдигаше. Стомахът му бе една от многото части на тялото му, които бяха загубили интерес към живота.

— Не, благодаря ти, може би по-късно. — Погледна към прозореца. — Време е да си тръгваш, преди да се е стъмнило.

Сали повдигна рамене. Облечена в семпла сива рокля, тя бе истинско олицетворение на скромна гувернантка. Сърцето му се сви при мисълта, че когато си отиде, никой няма да си спомня онази малка немирница, която го преследваше с понито си, тичаше боса през ливадите, а смехът й огласяше околността. Тогава бяха щастливи сред зелените поля на Херефорд. Сякаш беше преди цяла вечност.

— Трябва да си вървиш, Сали — строго рече Дейвид. — Не искам да се прибираш по тъмно.

Младата жена се усмихна. Познаваше брат си достатъчно добре, за да се плаши от строгия му тон на офицер.

— Ще те приспя и ще тръгвам. — Взе шишенцето с лаудан от масичката до леглото, внимателно отмери една лъжица и я поднесе към устните на Дейвид. Той преглътна бързо, едва усещайки вкуса на виното и подправките, притъпяващи горчивия вкус на опиума, който щеше да облекчи болката му.

Сали пъхна ръка под раменете му и внимателно го повдигна, за да може брат й да изпие няколко глътки вода. После го нагласи нежно на възглавницата. Смяната на ролите отначало го притесняваше, тъй като той винаги се бе грижил за нея. Но гордостта му бързо отстъпи пред безпомощността и спокойната увереност, с която Сали бе приела мъчителната и тежка роля на медицинска сестра.

— Лека нощ, Дейвид. — Подпъхна края на одеялото под неподвижното му тяло. — Ще се видим утре следобед.

Огледа се, за да се увери, че брат й може да достигне с ръка чинията с бульона, чашата с вода и шишенцето с лаудана. Той щеше да му бъде нужен още преди разсъмване. После си тръгна с изправени рамене и овладяно лице. За щастие полумракът в стаята скри мъката и безнадеждността в очите й.

Цветовете започнаха да изпъкват, формите се размазаха и болката отстъпи пред опиума. Клепачите му се притвориха. Майорът мислено благодари на Бога за опиума.

Макар че не би имал нищо против да поживее още някое и друго десетилетие, Дейвид не се оплакваше от съдбата си. През почти тридесет и две годишния си пълноценен и интересен живот беше пътувал и беше се сражавал за родината си. Имаше прекрасни приятели, по-близки от братя. Единственото му съжаление бе за Сали. Тя бе изключително способна млада жена, но времената бяха несигурни. Само ако можеше дай остави достатъчно средства, за да подсигури бъдещето й. Само ако можеше…

Упойващата топлина на опиума притъпи болката и младият мъж най-сетне заспа.

Смръщила лице, лейди Джослин прекоси салона, а диплите на широката пола на костюма й за езда прошумоляха зад нея. Трябваше спешно да сподели тревогите си с любимата си леля, защото само тя би могла дай помогне в тази трудна ситуация.