Мери Пътни: Заложница на съдбата

Но времето изтичаше и ако продължаваше да изчаква, за да привлече още по-силно вниманието му, щеше да загуби наследството си. Всъщност, ако остане само със скромна издръжка, щеше да изгуби и възможността да се среща с Кандоувър в обществото. Тя нямаше да бъде богата и очарователна наследница, желана от мнозина, а дама със скромно състояние, преминала разцвета на младостта си. Това я ужаси. Бе напълно неприемливо. Свикнала бе с положението си в обществото и го смяташе за сигурно.

Проклет да е баща й! Двамата бяха толкова близки, а накрая я бе предал…, също както някога бе предал и майка й…

Бързо пропъди тази мисъл, с което отдавна бе привикнала. По-добре да се съсредоточи върху онова, което трябва да направи, за да не изгуби и наследството, и съпруга, когото желаеше. Все още оставаше един месец, а Кендъл от Чарлтън никога не се предаваха, въпреки че тя вече не беше от там.

— Мисля, че сутринта ще посетя капитан Далтон в болницата — рече Джослин, завръщайки се към по-земни грижи. — Ще дойдеш ли с мен?

— Утре не мога, нито вдругиден, но му кажи, че по-вдругиден обезателно ще го навестя. — Лейди Лора се изправи и извини, че трябва да отговори на писмото на съпруга си.

Когато остана сама в салона, мислите на Джослин отново се насочиха към нейния проблем. Очевидното решение бе да се омъжи за някого от ухажорите си и да има модерен брак, в който всеки от партньорите живее собствен живот, след като се родят един или двама наследници. Но тази идея я отвращаваше. Не искаше да бъде кобила за разплод на някого, когото едва познаваше, нито пък да стане една от многобройните мимолетни любовници на херцог Кандоувър. Джослин искаше да бъде негова съпруга. Тя се бе примирила с факта, че верните съпрузи, ако въобще имаше такива, са малко, но вярваше, че Кандоувър ще й изневерява дискретно. А ако имаше късмет, той може би щеше да осъзнае, че съпругата му е единствената жена, от която се нуждае.

Въпреки отвращението на леля й от идеята за бързото вдовство, то би било за предпочитане пред брака по сметка, тъй като щеше дай даде свобода и време, за да спечели сърцето на Кандоувър. Но сър Харолд Уинтърсън не беше подходящият кандидат-жених. Лейди Лора бе права за едно — не си струваше да се омъжи за възрастен джентълмен и да се озове в неприятното положение да очаква с нетърпение смъртта му, за да получи свободата си.

Джослин вдигна глава и се втренчи във великолепно изрисувания позлатен таван на салона. Като дете често лягаше на пода и си фантазираше какви ли не истории за изкусните картини. Обичаше тази къща почти колкото и „Чарлтън Аби“.

Непокорната половина от характера й отново взе връх и тя изруга с ярост, която би спечелила възхищението на някой от войнствените й предци. Може би нямаше да спечели любовта на херцога и Чарлтън да бе завинаги загубен за нея, но „Кромарти Хаус“ все още й принадлежеше. Без значение какво ще й струва, щеше да открие начин да запази дома си и да го спаси от алчните ръце на Елвира.

Приглушените стъпки на прислужницата събудиха Джослин и прекъснаха неспокойния й сън. Тя се прозина, претърколи се в леглото, надигна се и постави в скута си подноса, на който слугинята бе оставила чашата с горещ шоколад и препечените филийки хляб.

— Благодаря ти, Мари. — Забеляза лекото смръщване по лицето на девойката и побърза да добави: — Наред ли е всичко на долните етажи?

Зарадвана от възможността да поговори с господарката си, Мари Рено заяви с отчетливия си френски акцент:

— За лакея Хю Морган ли питате?

Джослин кимна окуражително. Морган бе красив и млад уелсец, който преди няколко месеца бе започнал работа в къщата и бе причинил доста вълнения сред прислужничките. Мари изглежда бе момичето, привлякло вниманието му.

— Брат му Рийс, драгун, който бе ранен при Ватерло, току-що пристигна в болницата „Йоркският херцог“. Хю искаше веднага да го посети, но през следващата седмица не получи свободен следобед. — Девойката погледна с очакване към господарката си.

Възможно ли е Рийс Морган да е пристигнал със същия военен кораб, с който е пътувал и Ричард Далтон? Ранените бяха стотици. Потискайки въздишката си, Джослин отпи от вдигащия пара шоколад.

— Всичко може да се нареди много удобно както за мен, така и за него. Още днес, до обяд, ще посетя приятел в болницата „Йоркският херцог“. Морган може да ме придружи и така ще види брат си, докато съм в стаята на приятеля ми.

— О, милейди, това е чудесно. Той ще бъде много доволен.