Мери Пътни - Заложница на съдбата

Любезната маска на Елвира се превърна в злобна гримаса.

— Ти не се нуждаеш от пари. А ние с чичо ти трябва да се погрижим за уреждането на нашите пет деца. Наистина беше много непочтено от страна на баща ти да остави на Уилъби средства, които едва стигат за управлението на именията.

Всъщност четвъртият граф Кромарти бе оставил на брат си достатъчно средства, за да издържа семейството си в приличен разкош, обаче графинята бе от онези натури, които никога не се насищаха. Но преди Джослин да се поддаде на изкушението да припомни това, Елвира изпищя. Едно кафяво кълбо се претърколи през облегалката на дивана, пльосна се в широкия й скут, впери златистите си очи в графинята и садистично й се ухили.

Джослин потисна усмивката си. Изида беше надарена с типичния за котките усет да се нахвърля с наострени нокти тъкмо върху онези гости, които най-малко очакваха да бъдат нападани. Мислено си напомни да поръча стриди за вечеря на котката и дръпна шнура на звънеца, преди да прекоси салона и да вземе Изида от скута на графинята.

— Съжалявам, лельо — мило рече младата жена, — очевидно Изида много те харесва. — Или по-скоро кифличката с крем в ръката ти. — Лошо момиче!

Котката примигна умилкващо се, уверена, че мъмренето е престорено. Изида бе подарък на Джослин от неин ухажор от флота, който се кълнеше, че я е донесъл от Египет. Кадифената й жълтокафява козина и фината й костна структура наистина напомняха на изображенията на котки в древните египетски храмове. Четириногото притежаваше много повече аристократизъм, отколкото графиня Кромарти.

— Дъдли, леля ми си тръгва — обърна се Джослин към иконома, появил се в отговор на позвъняването й. — Моля те, поръчай да приготвят каретата й.

Дори Елвира можеше да разбере ясния намек, но се изправи самодоволно. Графинята не се съмняваше, че Джослин е закъсняла с търсенето на съпруг.

— Приятен ден, Лора. Ще се радвам да ни поканиш на сватбата си, Джослин. Ако въобще има такава.

Отгатнала изражението на племенницата си, Лора побърза да придружи графинята до каретата й. На границата на едно от редките си, но силни избухвания, Джослин скочи, прекоси салона и се втренчи през прозореца към улицата, опитвайки се да се овладее. Елвира винаги я вбесяваше, но щеше да сгреши, ако й достави удоволствието да загуби самообладание пред нея.

Няколко минути по-късно тя чу тихите стъпки на лейди Лора, която влезе в салона..

— По-скоро ще се омъжа за някой просяк, отколкото да позволя парите и имотите ми да попаднат в ръцете на Уилъби и на тази… негова злобна и самодоволна съпруга — изрече Джослин, извръщайки се от прозореца.

— Жалко, че Уилъби не си избра по-изискана жена — призна Лора, докато отново се настаняваше на дивана. — Но, знаеш ли, Елвира е права. Времето не работи в твоя полза. Досега не съм настоявала да си намериш съпруг, защото вече не си неопитно младо момиче и много добре осъзнаваш положението си. По-добре да се откажеш от наследството си, отколкото да сключиш нещастен брак, още повече, че си добре осигурена.

— Нямам намерение да се отказвам от богатството, което ми се полага — остро възрази Джослин. — А още по-малко в полза на Елвира.

— Ти имаше повече от три години да си намериш съпруг по свой вкус. Оставащите няколко седмици не са никак много.

Джослин си припомни това, което искаше да обсъди с леля си, въздъхна и пак седна на стола си.

— О, много добре знам за кого искам да се омъжа. За нещастие досега не съм успяла да привлека вниманието му. Поне не дотолкова, че да ми направи предложение.

— Колко… интересно. Не знаех, че харесваш някого. Кой е този глупак, който не е осъзнал големия си късмет?

Джослин се протегна към кошничката си за бродерия и извади гергефа.

— Херцогът на Кандоувър.

— Кандоувър! Мили Боже, Джослин, та този мъж е заклет ерген! — възкликна леля й. — Той никога няма да се задоми.

— Това, че досега не се е женил, не означава, че няма да го направи. — Джослин вдяна дълъг светлосин конец в ухото на иглата и направи старателен бод. — Двамата много си подхождаме, а през последните няколко месеца той показва подчертано внимание към мен.

— Той се наслаждава на компанията ти. Преди малко яздихте заедно, нали? Но херцогът винаги се е ограничавал в рамките на благоприличието. Сутрешни визити, запазени танци на баловете и от време на време езда, освен ако има нещо повече, за което не знам? — Гласът й се повиши и думите й прозвучаха като тревожен въпрос.