Мери Пътни - Заложница на съдбата

— Търся капитан Ричард Далтон от 95-и стрелкови полк. В това отделение ли е настанен?

— Надолу по коридора. — Докторът махна неопределено с ръка назад и се отдалечи преди тя отново да го поразпита.

Примирена, че ще се наложи да търси стаята наслуки, Джослин отвори първата врата. Усети зловонна миризма и побърза да се отдръпне. Леля й Лора, която навремето се бе грижила за ранените войници в Испания, веднъж й бе описала какво представлява гангрената, но действителността бе много по-ужасна от онова, което Джослин можеше да си представи. За щастие неподвижната фигура в леглото не бе мъжът, когото тя търсеше.

В следващите стаи имаше или празни легла, или ранени, които бяха твърде зле, за да забележат присъствието й. Не откри капитан Далтон. Притеснена и уплашена, младата жена отвори последната врата в коридора. Няколко фигури се бяха надвесили над маса, върху която лежеше мъж. Проблесна скалпел, последван от смразяващ кръвта вик.

Джослин затръшна вратата и се затича към другия край на коридора. Мислеше, че лесно може да открие своя приятел. Вместо това бе станала свидетел на най-жестоките страдания, които бе виждала.

Очите й се замъглиха от сълзи и тя не видя мъжа, докато не се блъсна в него. Чу се звук от падащо дърво и в следващия миг силна ръка я сграбчи. Младата жена ахна и едва сподави вика си.

— Съжалявам, че се изпречих на пътя ви — изрече един тих глас. — Бихте ли ми подали патерицата?

Джослин преодоля уплахата си и се наведе, за да вдигне патерицата, паднала на пода. Изправи се и я подаде.

— Капитан Далтон! — възкликна тя с облекчение. — Толкова се радвам да ви видя!

Ричард Далтон бе млад мъж с кестенява коса, среден на ръст и с лешникови очи, подобни на нейните. Макар че лицето му бе изпито от умора и болка, усмивката му бе топла и приятелска.

— Изненадахте ме приятно, лейди Джослин. Какво ви води в това ужасно място?

— Вие. Разбрах от леля си Лора, че сте тук. — Погледна тъжно към патериците. — Не исках да ви нараня.

— Едва ли сблъсъкът с красива жена не може да ме нарани — увери я той. — Без колебание мога да заявя, че това бе най-хубавата случка за мен от седмици насам.

Любезният тон на Ричард й помогна да се окопити. Макар че между тях не бе имало дори опит за флиртуване, те винаги се чувстваха добре заедно. Може би именно заради това се бяха сприятелили.

— Леля Лора ви изпраща извиненията си, тъй като днес не й бе възможно да дойде, но ще ви посети вдругиден.

— Ще я очаквам с нетърпение. — Той внимателно помести патериците си. — Нали няма да ме сметнете за невъзпитан, ако седна? Прекалено дълго бях прав.

— Разбира се — смутено промълви Джослин. — Опасявам се, че никога няма да се превърна в ангел на милосърдието. Изглежда, че където и да се появя, създавам само затруднения и проблеми на хората около мен.

— Един от най-тежките проблеми във всяка болница е скуката, а вие явно умеете превъзходно да се справяте с него.

Капитанът се отклони към редицата от столове и маси за игри на карти в най-близката ниша край прозореца по протежението на коридора. Посочи с ръка към съседния стол и леко й кимна да се настани до него.

Джослин огледа сивите стени и скромното, също сивеещо, болнично обзавеждане. През прозореца се виждаше потискащата фасада на съседната болнична сграда. Това място определено не помагаше за възстановяване на страдащите.

— Докога ще останете тук?

— Може би още малко. Хирурзите периодично се ровят из телата ни, за да проверяват да не би да ни липсва някоя кост или орган. Доста спорихме дали да ми ампутират крака, но спечелих и тази битка. Сега обаче се опитват да ме убедят, че никога няма да проходя без патериците. Естествено, нямам намерение да им вярвам.

— В този спор аз съм на ваша страна. Дори мога да заложа за каузата състоянието си.

— Благодаря ви. — Но в очите му се четеше неизмерима тъга. — Все пак съм в по-добро състояние от десетки мои другари по оръжие.

— Леля Лора ми спомена, че най-зле от нейните познати бил майор Дейвид Ланкастър — заговори Джослин, внезапно спомнила си за писмото на чичо си. — Има ли някакви вести за него, които да предам на леля ми?

— Няма нищо окуражаващо около състоянието на Дейвид. Той страда от тежко нараняване на гръбначния стълб и е парализиран от кръста надолу. — Ричард въздъхна мрачно и се отпусна на високата облегалка на стола си. Лицето му изглеждаше преждевременно състарено. — Едва се храни, дори санитарите спорят от какво ще умре: от гладуването, от болките или от опиума, който му помага да понася нечовешките страдания. А самите лекари не могат да си обяснят защо още е жив, но са единодушни в преценката си, че е въпрос на време.