Мери Пътни - Заложница на съдбата

— Лейди Джослин има необикновено предложение, което смятам, че ще те заинтригува — каза Ричард Далтон, отгатнал правилно напрегнатото й изражение. — Ще ви оставя насаме, за да го обсъдите. — Той нагласи патериците си и се запъти към вратата.

Джослин пое дълбоко дъх, благодарна на Ричард, който бе разчупил леда. Откъде да започне? Не искаше да преуморява майора, затова подхвана направо:

— Баща ми почина преди няколко години и ми остави голямо наследство, при условие, че се омъжа, докато навърша двадесет и пет години. След няколко седмици ще ги навърша, а все още съм неомъжена. Ричард спомена за вашето положение. Хрумна ми, че бихме могли да сключим сделка изгодна и за двама ни. Ако… вие се ожените за мен, аз ще отпусна издръжка на сестра ви, която ще подсигури бъдещето й.

Когато свърши, настана тишина, прекъсвана единствено от далечните звуци на уличното движение. Нужно й бе върховно самообладание, за да не се разтрепери под смаяния поглед на Ланкастър. Въпреки това, щом майорът заговори, в гласа му прозвуча любопитство, а не гняв от безцеремонния намек за предстоящата му смърт.

— Не мога да повярвам, че не можете да си намерите подходящ съпруг. Нима всички мъже в Лондон са луди, слепи или и двете?

— За съжаление, мъжът, когото искам, не се интересува достатъчно от мен — призна Джослин. Чувстваше, че трябва да бъде честна с този мъж. — Може би някой ден той ще промени отношението си. Поне се надявам. Междувременно не искам да се омъжа само заради наследството и през остатъка от живота си да съжалявам. Разбирате ли? — Последните й думи бяха молба; внезапно за нея стана изключително важно той да разбере причините за предложението й.

— Би било истинско безумие да се омъжите за неподходящ мъж само заради едно нелепо завещание — съгласи се той. Притвори очи, а бледото му лице заприлича на мъртвешко. Младата жена го гледаше притеснено, надявайки се да не го е преуморила.

Очите му отново се отвориха.

— Каква годишна издръжка предлагате?

Джослин не бе мислила за това.

— Петстотин лири на година добре ли са? — нерешително попита тя, след като набързо пресметна доходите и разходите си.

Майорът повдигна вежди.

— Доста щедро предложение. Достатъчно Сали да живее, без да работи, макар че не мога да си я представя да бездейства. Може би ще основе училище.

Замълча, а чертите на лицето му се изопнаха от болка, докато мислеше.

— Предполагам, че ще ви трябва време, за да обмислите предложението ми.

— Не. — Гласът му прозвуча по-силно. — Няма… няма време за губене.

Думите му смразиха кръвта й. За миг погледите им се срещнаха. Джослин не видя страх от приближаващата смърт, а само непоколебима честност и примирение. С всяко свое дихание този мъж я караше да се срамува от себе си.

— Лейди Джослин, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга? — попита той, внимателно изговаряйки всяка дума. Устните му се извиха в лека усмивка. — Нямам какво да ви предложа, освен името си. Предполагам, че това ще бъде достатъчно за вашите цели.

Способността му да се шегува при тези обстоятелства едва не я накара да загуби самообладание. Джослин овладя чувствата си и сложи ръка върху неговата. Пръстите му бяха болезнено тънки, почти като на скелет, но в тях все още се усещаше пулсът на живота.

— За мен е чест да стана ваша съпруга, майор Ланкастър.

— Наричайте ме Дейвид — каза той. — Нали ще се женим.

— Дейвид… — повтори младата жена. Това бе хубаво, сериозно име и му отиваше.

Той смръщи вежди.

— Очевидно ще се оженим тук. Боя се, че вие ще трябва да се погрижите за специалното разрешение, но ако имате адвокат, той би успял до утре да го уреди.

— Адвокатът ми ще се погрижи за това. Ще изготви и споразумението за сестра ви. Името й е Сали Ланкастър, нали?

— Сара Джейн Ланкастър. — Той отново затвори очи. — Освен това адвокатът ви трябва да изготви документ за отказ от прехвърляне на собствеността, с който се отказвам от претенции върху вашата собственост.

— Необходимо ли е?

— По закон собствеността ви става моя след брака, а след смъртта ми Сали ще наследи половината. След като единствената причина за вашето предложение е да запазите наследството си, едва ли бихте искали това да се случи.

— Господи, не бях помислила за това. — Какво ли щеше да стане, ако бе направила странното си предложение на мъж без скрупули — истинска катастрофа.

— Ако адвокатът ви заслужава хонорара си, той би трябвало да защитава вашите интереси — промълви той едва доловимо.