Мери Пътни - Заложница на съдбата

Джослин си придаде развълнуван израз на лицето.

— Защо мислите, че досега не съм се омъжила? Привличането между мен и Дейвид… съществува от известно време. — Това не беше напълно измислица. „Известно време“ за Джослин в случая означаваше един час. — Той беше в Испания, когато бях на гости на леля си и съпруга й. Но нали разбирате, войната и всичко останало… — Това също не бе стопроцентова лъжа, макар че думите й бяха съзнателно подвеждащи. — Никога не съм срещала по-смел и почтен джентълмен. — Поне това бе истина.

Успокоен, Крандъл й обеща да се погрижи за издаването на специалното разрешително. Освен това щеше да ангажира пастор, да бъде готов за утре сутринта с брачния договор и с документа, чрез който майор Дейвид Ланкастър щеше да гарантира, че няма да има претенции към нейната собственост. По пътя към дома си лейди Джослин се запита дали да уведоми леля Лора за предстоящата венчавка, но реши да отложи това за по-късно. Леля й нееднократно й бе заявявала, че не желае да бъде осведомявана за брачните планове на племенницата си. Много по-благоприятно би било дай разкаже, когато всичко ще е приключило, колебливо си каза младата жена. Тя бе схванала простата житейска истина, че по-лесно се получава прошка, отколкото позволение.

На следващата утрин Джослин се събуди със странното чувство за нереалност. Днес е моят сватбен ден. Разбира се, дори и дума не можеше да става за истинско бракосъчетание. Но това не можеше да скрие действителността: тя възнамеряваше да извърши акт, който за повечето млади жени представляваше най-забележителния момент в живота им, а тя щеше да го направи едва ли не слепешком.

Импулсивно реши да добави нещо, което да придаде известна, макар и доста скромна, церемониалност и тържественост на предстоящото събитие. Когато Мари се появи с неизменния поднос с чашата горещ шоколад и препечените филийки, Джослин изпрати камериерката си в кухнята, за да поръча на някой от лакеите да приготви кошница с шампанско и шест високи чаши, а градинарят й — букет свежи цветя.

Подбра костюма си за днешната церемония с необичайна загриженост. След дълги колебания се спря на плисираната кремава утринна рокля с фина светлобежова бродерия около деколтето и подгъвите. Мари положи много старания, за да нагласи безупречно фризурата на господарката си точно според изискванията й, след което усука внимателно къдриците около изящните очертания на бледото лице на Джослин. Разтревожена от бледността на лейди Кендъл, Мари добави пудра от омайниче.

Дори и сега, каза си Джослин, докато проверяваше външността си в огледалото, приличам на оплаквачка. Но всъщност не беше ли именно такава?

Часовникът показваше точно петнадесет минути преди единадесет часа, когато каретата на милейди Джослин спря пред главния вход на болницата „Йоркският херцог“. Там вече я чакаше Крандъл, с обемист пакет документи под мишница, придружен от възрастен пастор. Адвокатът изглеждаше мрачен. Джослин се поколеба дали да му изтъкне, че като неин адвокат би трябвало да е доволен, че тя ще запази наследството си, т.е. ще продължи да се нуждае от услугите му. Но се отказа. Стори й се, че ще прозвучи прекалено вулгарно.

— Знаеш ли за завещанието на баща ми? — тихо попита тя лакея си, докато Хю Морган й помагаше да слезе от каретата.

Той кимна. Тя не се изненада. Прислугата във всеки знатен дом знаеше абсолютно всичко, което се случва в него.

— Днес ще се… омъжа. Моля те… пожелай ми щастие.

Челюстта му увисна за миг. Но преданият и добре обучен лакей успя бързо да се окопити и промълви:

— Винаги ще се моля за вашето щастие, милейди.

Крандъл се присъедини към тях и сложи край на размяната на любезности между нея и Хю, който неловко се обърна и побърза да поеме украсената с розови ленти кошница с шампанското и цветята. Процесията влезе мълчаливо в просторното фоайе на болницата. Никой не ги удостои с внимание. Джослин имаше неясното усещане, че нито един от присъстващите лекари и пациенти няма да я дарят с повече от един поглед, дори и ако се появи на кон в сградата.

Когато тя и свитата й достигнаха прага на болничната стая, завариха майор Ланкастър и капитан Далтон увлечени в партия шах. Колкото и да изглеждаше абсурдно, за миг изпита облекчение, че бъдещият й съпруг не само бе още жив, но дори се надигна на възглавниците — наистина с помощта на верния Ричард. Странно, но за разлика от вчера майор Ланкастър сега не й се стори толкова крехък. Тя се усмихна на двамата ранени.