Мери Пътни - Заложница на съдбата

Той протегна ръка към нейната.

— Сали, не се притеснявай! Всичко е наред. По-късно ще ти обясня.

Може би благодарение на братското ръкостискане или на спокойното изражение на лицето му, Сали започна да се успокоява и дори се огледа наоколо. Сега вече не напомняше на демон на отмъщението, а само на изтощена жена, малко по-възрастна от самата Джослин, с нотка на отчаяние в погледа си.

Джослин се обърна към лакея си:

— Морган, моля те, погрижи се за шампанското.

Хю бръкна в кошницата, извади бутилката и чашите. Напълни ги с пенливата течност и ги поднесе на присъстващите, с което веднага се стопи напрежението, надвиснало в стаята. Дори Сали прие предложената й чаша, макар че все още напомняше на бомба, готова да експлодира.

Джослин осъзна, че сега бе моментът за сватбения тост, но при тези обстоятелства би било гротескно да покани някого да пожелае дълги години живот и здраве на младоженците. За щастие капитан Далтон влезе в ролята си на кум, надигна чаша за двамата младоженци, но замря за миг, като че ли се съмняваше дали няма да се разклатят патериците му.

— За Джослин и Дейвид. Още първия път, когато ви видях заедно, разбрах, че сте родени един за друг.

Само Джослин и Дейвид разбраха горчивата ирония на тази наздравица.

След като гостите отпиха от чашите си, Дейвид отново вдигна своята за следващия тост, като го произнесе отчетливо, въпреки отпадналия си глас:

— Да пием за приятелите — както за присъстващите, така и за отсъстващите.

Всички надигнаха чашите си и в стаята за малко се възцари празнична атмосфера. Джослин изгледа предпазливо Сали Ланкастър и въобще не се изненада, когато младата гувернантка наруши тишината с престорено дружелюбния си тон:

— Лейди Джослин, имате ли нещо против да разменим няколко думи навън?

Джослин неохотно я последва. Неизбежно бе, рано или късно да започне деловите си отношения с новата си зълва, която очевидно бе лесно обидчива, така че в момента ще е по-разумно да й обясни ситуацията, вместо да измъчи Дейвид с това задължение. Той вече се бе уморил, защото отпи съвсем малко от шампанското.

Щом двете жени се озоваха в коридора, Сали веднага затвори вратата, преди да попита сърдито:

— Ще ми обясните ли какво всъщност става? Да не би сред дамите във висшето общество да се е появила нова мода — да се омъжват за умиращи воини със същата лекота, с която сменят шапките си? Ще споделите ли с мен, единствената роднина на бедния Дейвид, каква игра сте замислили?

При тази обида лейди Джослин ахна, загубила дар слово. Ако зълва й наистина вярваше, че този брак е резултат на някаква егоистична прищявка, на породен от скука каприз, то това със сигурност би могло да обясни враждебността й. Джослин си спомни за отзивчивостта, с която я бе посрещнал майорът, за разбирането, което бе проявил към проблема й. Грубите нападки на сестра му и недостойните намеци за причината, поради която тя се бе омъжила за Дейвид, я вбесиха така силно, че тя едва не изгуби самообладание.

Но гневът й бе примесен с чувство на вина. Джослин, потомствена аристократка, чиито предци от много поколения бяха графове, бе длъжна да го признае.

— Това твърдение е смешно. Дори не заслужава да му отговарям. Брат ви е зрял мъж и не се нуждае от вашето разрешение, за да се ожени.

Сали присви очи като котка, нападната от кучета.

— Аз пък смятам, че вие сте го принудили да се ожени за вас. Дейвид никога не ми е споменавал името ви. Не мога да повярвам, че ще се венчае за напълно непозната жена, без дори да ме уведоми, освен… ако не е бил притиснат до стената или…

Джослин проумя, че тази жена я ревнуваше, подразнена от това, че бе лишена от вниманието на брат си, но бе толкова ядосана, че не успя да се сдържи и сърдито я прекъсна:

— Може би е знаел, че вие ще се разкрещите още щом се появите в стаята и затова е предпочел церемонията да бъде извършена във ваше отсъствие, без излишни скандали и размяна на обидни реплики.

Веднага изпита съжаление за несдържания си коментар, защото лицето на Сали мигом пребледня като платно. Заговори с малко по-благ тон:

— Взехме това съдбоносно решение внезапно, всъщност до вчера нито един от нас нямаше намерение да се венчава. Така че сега ви е ясно, че наистина нямаше време да ви уведомим за събитието.

Сали недоволно поклати глава.

— Та вчера следобед аз бях тук при него, в болницата! Защо не ми е споменал за решението си да се ожени за вас?

За щастие в този миг към тях се присъедини капитан Далтон. Вероятно се бе досетил, че дамите ще се нуждаят от съдия, който да разреши разгорещения им спор. Капитанът внимателно притвори вратата зад себе си с едната патерица и заговори прямо, без светски предисловия: