Мери Пътни - Заложница на съдбата

Този следобед Джослин бе решила да прави компания на леля си за чая в огрения от слънцето салон, където Лора Къркпатрик обичаше да си почива. Една прислужничка им сервира чая и когато двете дами останаха сами, Джослин заговори предпазливо:

— Надявам се, че ще останеш доволна да узнаеш, че моят брачен проблем вече е уреден. Леля Елвира ще бъде принудена занапред да се ограничава само с настоящия доход на чичо Уилъби.

Лора Къркпатрик остави чашата. Лицето й светна от радостна възбуда.

— Значи най-после си приела предложението на някого от твоите кандидати? Кой е той? Разполагаш с предостатъчно време да публикуваш обявата за предстоящото събитие, въпреки че поради траура за баща ти, опасявам се, няма да организираме прекалено пищна церемония.

— По-добре прочети този документ. — Джослин подаде на леля си лист хартия. — Вече е свършен факт. Това е моето брачно свидетелство.

— Какво е това, за Бога? — Лора погледна към написаното и застина. После вдигна глава, а лицето й запламтя от надигащия се гняв. — Какво означава всичко това?

— Не е ли очевидно? — Джослин замълча за миг. Пред очите й сякаш изникна лицето на Дейвид. — Открих един умиращ офицер и в замяна на внушителна компенсация той се съгласи да ме направи своя съпруга.

— Но ти дори не си се срещала с Дейвид Ланкастър!

— Идеята ми хрумна, когато посетих в болницата Ричард Далтон и той ми спомена за състоянието на майор Ланкастър — обясни племенницата й. — Всичко е разумно. Сестрата на майор Ланкастър ще бъде обезпечена, а аз изпълних условията в завещанието на баща си. Когато предложих това споразумение, Ричард не беше шокиран, нито пък майор… моят съпруг.

Очите на леля Лора заблестяха от гняв.

— Има хора, които живеят с години пред прага на смъртта. Разбира се, за тях нещата изглеждат по-различно, отколкото биха изглеждали в очите на обществото!

Джослин стисна устни.

— Затова ли си загрижена? Какво ще кажат другите? Мислех си, че си над тези неща. Освен това съвременното висше общество доста ще се позабавлява, когато историята се разчуе. Ще се посмеят и ще решат, че съм постъпила правилно.

По страните на Лора бяха избили червени петна, но гласът й бе спокоен.

— Не мога да отрека, че ме интересува какво ще кажат хората. Семейство Кендъл и без това преживя достатъчно скандали.

При споменаването на миналото Джослин пребледня, но леля й безмилостно продължи:

— Но това, което всъщност ме притеснява, е че ти използваш смъртта на един прекрасен човек за собствените си егоистични цели. Защо не го обсъди с мен?

Джослин се опита да запази спокойствие, но страхът, че леля й ще я презре, взе връх.

— Но ти не искаше да знаеш какво смятам да направя! — изкрещя тя тъй силно, че гласът й за миг пресекна. — Моля те, лельо Лора, не ми се сърди. Нямаше да се омъжа за него, ако знаех, че това толкова ще те разстрои. Идеята ми хрумна ненадейно. Майор Ланкастър прие с готовност предложението ми, а след това беше твърде късно, за да се откажа. Помислих, че и двамата ще имаме изгода. Моля те… опитай се да ме разбереш.

Лейди Лора въздъхна, а гневът й премина в разочарование.

— Може би импулсивната ти постъпка нямаше да ме разстрои толкова, ако беше използвала някой непознат, а не мъж, когото познавам и уважавам. Дейвид не заслужава да бъде използван така… лекомислено.

— Може би си права — прошепна младата жена, измъчена от неодобрението на леля си. — Но вече е сторено и не може да се промени.

Лейди Лора се изправи.

— Сутринта заминавам за Кенингтън. Трябва да подготвя къщата за завръщането на Андрю от Континента. — В обикновено мекия й тон прозвуча остра нотка. — Сега, тъй като си омъжена жена, повече не се нуждаеш от компаньонка.

— Предполагам, че не — Джослин сведе поглед към кейка, който бе натрошила.

Леля й се спря до вратата.

— Ще се върна след около две седмици. Несъмнено дотогава гневът ми ще се е поуталожил. — И тя излезе, все пак подавайки тази маслинова клонка.

Трепереща, Джослин се отпусна в креслото. Денят и без това бе труден, а сега бе настроила срещу себе си най-скъпата си приятелка — жената, която й бе като майка. Видя постъпката си през очите на леля си и се почувства безкрайно засрамена. Отново, както често й се случваше, бе сгрешила.

Е, вече нищо не можеше да се направи. Не й оставаше друго, освен да легне върху това легло, което си бе постлала.

Докато обмисляше какво би могло да я разсее, си спомни, че семейство Паркингтън тази вечер дава малък, неофициален прием. Повечето от гостите щяха да бъдат добре познати на Джослин и това бе едно от онези събирания, които тя харесваше.