След тези думи излезе и затръшна вратата зад гърба си.
Тя влезе в работилницата откъм градината, понесла в лявата си ръка кошница, пълна с горски цветя. Остави я върху масата от бор и плъзна замислено поглед по лавицата над нея, върху която бяха подредени най-различни буркани, кани и гърнета. Дали да вземе керамичната делва? Или високата сребърна кана за кафе?
Ще започне със стръковете орлови нокти, покрити с остри шипове. Те така упояваха с уханието си.
Вратата към оранжерията се отвори зад гърба й и оттам се показа дребна, приятно закръглена жена с побеляла коса.
— Имам новини за теб, скъпа — нежно подхвана госпожа Ректър. — Спомняш ли си онзи симпатичен млад мъж, който преди две седмици дойде на вечеря и остана да пренощува? Чернокос, достолепен и много изискан. Лорд Максуел.
Какви цветя биха подхождали на орловите нокти? Беше набрала цял наръч великденчета с дребни, прелестно сини цветчета. Старателно се зае да ги подравнява с ножиците. Сребърната кана блещукаше с ослепителни отблясъци и отразяваше всичко странно деформирано.
— Преди много години — продължи госпожа Ректър, — бащата на лорд Максуел и твоят баща са имали планове вие двамата да се ожените. Вуйчо ти Еймуърт смята, че идеята е добра. Спомняш ли си какво ти спомена той, след като лорд Максуел си замина? — Жената въздъхна. — Не, разбира се, че не си спомняш.
Жълтото и синьото са прелестна комбинация. Посегна към глухарчетата. Те контрастираха ярко с великденчетата, но заедно излъчваха бликаща жизненост.
— Лорд Максуел ще ни гостува за няколко седмици, за да те опознае по-добре. — Госпожа Ректър огледа масата. — О, скъпа, но това е сребърната кана за кафе! Разбира се, тя е твоя собственост, така че никой не може да ти забрани да я пълниш с плевели, щом това ти харесва.
Букетът се нуждаеше от нещо нежно и ефирно, за да се смекчи прехода между орловите нокти и цветята. Най-подходящи биха били няколко стръка копър, но все още бе рано за него. Трябваше да се задоволи със звездиците. Предпазливо ги постави в каната, след което дълго ги пренарежда, докато най-после композицията й хареса.
— Както вече ти казах, лорд Максуел пристига в понеделник. Твоят вуйчо ми обеща, че сватбата няма да се състои, ако не се чувстваш спокойна в неговата компания.
Девойката завъртя каната върху пейката, като внимаваше да не изцапа блестящата сребърна повърхност с пръстите си. Извади един стрък от орловите нокти и пъхна още великденчета между глухарчетата.
— Не вярвам да излезе нищо хубаво от цялата тази работа! — внезапно избухна госпожа Ректър. — Да омъжат такова невинно дете като теб за светския лъв лорд Максуел. Кълна се, че съм виждала ледени кристали по-топли от очите на този мъж.
Мериъл вдигна каната, огледа я за последен път, после я подаде на госпожа Ректър. Старата жена примигна изумено. В следващия миг се усмихна.
— О, благодаря ти, скъпа. Толкова си внимателна. Този букет е много красив, нали? Ще го оставя на масата в трапезарията.
Целуна нежно Мериъл по главата.
— Няма да позволя на онзи мъж да те нарани, Мериъл, кълна ти се! Ако се наложи, ще напиша писмо до лорд Греъм.
Мериъл се изправи и протегна ръце към керамичната делва. Повърхността й бе груба и изпъстрена с кафяви петна. За нея бяха подходящи глухарчетата и белия равнец.
Моментният изблик на гняв у госпожа Ректър стихна и тя продължи леко разколебано:
— Но може би лорд Еймуърт ще се окаже прав. Навярно се нуждаеш именно от съпруг. И дете.
В гласа й се долови нескрит копнеж.
Да, ще й трябват много глухарчета. Без дори да погледне към госпожа Ректър, Мериъл се надигна от стола и излезе навън, за да набере още цветя.
Кайл отключи вратата на малката кокетна градска къща. Отвътре излезе лекарят. Беше с посивели коси и уморени от безсъние очи. Той кимна на Кайл.
— Здравейте, милорд.
— Здравейте, сър Джордж. — Кайл остави шапката си върху малката масичка и се извърна точно навреме, за да прикрие изражението си. — Как е тя?
Възрастният мъж сви рамене.
— Почива си. Лауданумът притъпи болката.
С други думи нищо не се бе променило. Но Кайл и не очакваше чудеса.
— Колко още й остава?
Лекарят се поколеба.
— Винаги е трудно да се отговори на подобен въпрос, но ако трябва да гадая, бих казал, че около две седмици.
Щеше да е достатъчно. С цялото си сърце се надяваше да е така.
— Мога ли да я видя?
— Будна е, но е много отпаднала. Постарайте се да не я уморявате. — Лекарят въздъхна. — Въпреки че това едва ли има някакво значение. Приятен ден, милорд.
Читать дальше